Защо игрите са полезни за мозъка?

MRI снимка на мозъка

Вече веднъж се вълнувахме на тема какво причиняват компютърните игри на мозъка ни, но статията тогава беше насочена по-скоро към журналистически изследвания и общи разсъждения. Днес ще разгледаме една по-различна страна на нещата. Ще разгледаме научни изследвания на мозъка, който играе на игри.

Първо ще се спрем на изследване, което излезе неотдавна в Molecular Psychiatry (29 October 2013). Учени от университета Макс Планк, занимаващи се със структурата и функциите на мозъка, както и с невропластичност, твърдят, че видео игрите подобряват дейността на мозъка. Тези предположения са на базата на изследвания, които показват, че само след 30 минути на ден играене за два месеца се вижда повишаване на сивото мозъчно вещество в онези области на мозъка, които контролират съзнанието, паметта и стратегическото и пространствено мислене.

Едно от изследванията било с тестова група от хора, които 8 седмици са играели Super Mario 64 по 30 минути дневно.  Направени са MRI(Magnetic resonance imaging) снимки на мозъка на всеки играч преди и след провеждането на изследването. Двете снимки, направени във времето са сравнени помежду си за всеки един от участниците. Снимките на мозъците на играещите хора са сравнени и със снимки на хора, които не са играели за същото време на провеждане на изследването, така наречена контролна група от хора. Резултатите са много интересни. Те показват, че мозъците на тестовата група с „геймъри” показват значително повишаване на сивото мозъчно вещество в хипокампуса,  десния дорзолатерален, префронтален кортекс, както и от двете страни на малкия мозък. За разлика от тях контролната група няма подобни показатели.

/Няколко думи за хипокампуса. Нека бъдат точно три- стрес, памет и пространство. Хипокампусът е част от сивото мозъчно вещество на мозъка, също така е част от лимбичната система и играе важна роля за паметта и пространствената ориентация. Упражнява невроендокринен контрол върху секрецията на различни видове хормони сред които и глюкокортикоидните хормони, от които е и кортизолът, участващ в стресовите реакции на организма. Затова се смята, че има важна роля и в отговорите на организма към даден стресов дразнител и решаващо значение за осъществяване на стресови реакции в организма. Част от функциите му са свързани и с паметта, смята се, че прави връзката между краткотрайната памет и трайното запомняне. /

Екипът смята, че видео игрите могат да бъдат терапевтично средство за някои мозъчни заболявания, които засягат точно тези части от мозъка и най-вече именно хипокампуса. Примерно PTSD(Post-traumatic stress disorder)-заболяване на посттравматичния стрес е свързано с редукция в обема на хипокампуса и други региони отговорни за паметта. Когато обемът на хипокампуса е редуциран,  връщането назад в спомените не работи правилно и затова страдащите от това заболяване си спомнят единствено по неприятен начин всяко минало събитие. Тоест помнят само лошите моменти от миналото и те се наслагват в паметта им. Друг пример са шизофренията и болестта на Алцхаймер, които също са свързани с намаляване на размерите на хипокампуса. В други изследвания учени смятат, че играенете на компютърни игри би могло да бъде терапевтично средство и срещу някои други заболявания като хипокампалната склероза. Това представлява амнезия в резултат на увреждания в областта на хипокампуса. Тя се среща при възрастни хора, при които е запазена интелигентността, но е нарушена краткосрочната памет и болните са принудени да записват ежедневието си, защото на другия ден не го помнят.

Учените внимателно споменават , че трябва да се има в предвид, че все пак не всички игри са направени еднакви и няма как да се твърди, че всички носят един и същ подсилващ ефект върху мозъка, както проведеното изследване, но все пак с надежда твърдят, че нещо полезно като играенето би могло да се окаже иновативен метод за борба с някои от най-страшните заболявания на века.

Но дори и без заболявания с напредването на възрастта възможностите на ума да създава и запазва връзки намаляват. Затова учени от UC San Francisco правят изследване, при което намират начин за спиране на някои от негативните ефекти, които причинява възрастта върху мозъка чрез използването на компютърни игри, специално направени, за да подобрят съзнателен контрол на ума. Тяхното изследване, публикуванo в Nature, показва как специално направена 3D игричка може да подобрява паметта при здрави възрастни хора. Учените казаха, че изследването им подкрепя теорията за мозъчната пластичност, която напоследък е много нашумяла, но и обвинена в липса на научни факти, които да докажат дали промяната в мозъка при подобна тренировка на ума се запазва във времето и дали може да предизвика дълготрайни и значителни ефекти.

Изследователите нарекли играта NeuroRacer и в нея участниците трябвало да карат кола по извита писта като отвреме навреме по пътищата се показват различни видове знаци. „Шофьорите” са инструктирани докато насочват колата да следят с внимание какви знаци ще се покажат и да търсят специфични от тях, докато игнорират останалите. При откриването на специфични знаци да натискат определен бутон. Необходимостта от превключване между карането на колата и отговаряне на различните знаци създава условие за повече задачи или така наречения multitasking, който създава смущения в мозъка, които подкопават изпълнението на задачата. Открито е, че с възрастта тези смущения стават все по-големи и на умът му е все по-трудно да извършва т.н. multitasking. Интересното е, че при проведените изследвания възрастни хора на 65 до 80 години са играели по 12 часа дневно в продължение на месец и това е спомогнало за развитието на ума им като тези смущения са спаднали до ниво сравнимо с 20-годишен, който играе играта за пръв път, което за тяхната възраст си е голямо постижение. Обучението доказва подобрение на участниците в две важни направления: работа на паметта и задържане на вниманието.  

Adam Gazzaley, който е професор по неврология, физиология и психиатрия и ръководител на Neuroscience Imaging Center в UCSF казва, че това изследване е един мощен пример колко пластичен може да бъде умът, дори и при възрастни хора тази пластичност се е запазила. Той твърди, че играта NeuroRacer подкопава естествената човешка склонност към „минаване на автопилот” след като един път човек вече е усъвършенствал умението си за игра и кара умът да отиде по-далеч, отколкото възрастният човек си мисли, че може да отиде и то тласкайки го постепенно като добър учител. Нормално, когато човек стане по-добър в нещо, то му става по-лесно и неговият ум започва да „дреме”, осланяйки се на навика. Адам твърди, че при тази игра не е така, направена е нарочно така, че когато човек става по-добър, тя да става по-сложна и по-трудна и така да го тласка напред. Своето откритие ученият е подкрепил с изследване на мозъка на пациентите с електроенцефалограф, чрез който екипът му е открил изменения в невронната мрежа, която участва в съзнателния контрол. Ето и една картинка на активността на мозъка при възрастни хора, които са играли и такива, които не са. По-интересното е, че изследванията са направени отново след 6 месеца и се е оказало, че тези новоизградени нервни връзки са се запазили, друг  е въпросът, че няма как да се докаже, че те се запазват като цяло до края на живота на човек. Въпреки това вече има няколко изследвания, които доказват връщане на някои функции на мозъка при възрастни хора, така че може би най-добрият подарък за вашата баба е точно компютър или поне видео игра. 

Снимка представяща активността на мозъка при хора, тренирани на различен вид задачи в играта Neuroracer

Кратко клипче за случая

(Ако това не ви зарежда пробвайте тук) 

Следващото изследване, което ще разгледаме е от август тази година и отново засяга влиянието на видео игрите върху мозъка. Според учените от университета Куин Мери в Лондон(Queen Mary University) и UCL(University College London) игрите стимулират пъргавия и остър ум и стратегическото мислене. В изследването участвали 72 доброволци различни по възраст. Изследвана е тяхната съзнателна  пластичност („cognitive flexibility”), това представлява способността на човек да се адаптира и реагира адекватно в дадения момент, да превключва бързо и гъвкаво между различни мисловни задачи, да обмисля проблеми, съставени от много части в търсене на решение. Две групи доброволци били тренирани да играят различни версии на Starcraft (стратегическа игра, в която играчите трябва да изградят организирана армия, за да се сражават срещу врага). Трета група играли The Sims(симулация на живота, която не изисква много запомняне или логически тактики). Всички доброволци играли игрите за 40 часа в период от 6 до 8 седмици и били подложени на различни психологически тестове преди и след това. За участниците имало определени критерии, на които трябва да отговарят. Един от тях бил да не играят отделно други игри повече от два часа седмично по принцип. Така повечето участници се оказали от женски пол тъй като много трудно се намирали мъже, които да играят игри по-малко от два часа седмично.

След проведеното изследване учените открили, че хората, които играели Starcraft били по-бързи и прецизни в изграждането на когнитивни съобразителни решения на задачи в сравнение с хората, играещи Sims. Доктор Brian Glass от Департамента по биологични и химични науки към университета Queen Mary, казва, че са направени предишни изследвания на екшън игри като Halo, в които са установили бързина в реакциите и взимането на решения на играчите, но при Starcraft резултатите били изумителни. Доказали са, че стратегическите игри повишават способността на човек да мисли и да взима правилни решения в движение, както и да се учи от грешките си. Ученият смята още, че така наречената "cognitive flexibility" , отразяваща човешката интелигентност, не е статична характеристика, а може да бъде тренирана и подобрявана чрез използването на забавни методи като играенето на игри. Доктор Glass допълва, че участниците, които са играли най-комплексната версия на играта за най-дълго време показват най-добри резултати в психологическите тестове, които са им направени след това. Това, което се опитват да разберат учените е как игрите водят до тези промени и дали тези подсилвания на ума са постоянни във времето, перманентни или напротив-намаляват с времето. Това е много важно, защото веднъж разбрали как действат игрите и дали това въздействие се запазва учените ще бъдат способни да мислят и в насока използването им в клиничната практика като терапия при някои мозъчни заболявания, за които споменахме по-рано.  

Ще кажете дотук добре, а какво да кажа на всички онези, които твърдят, че в игрите има твърде много насилие, особено екшън игрите и така наречените шуутъри(игри, в които имаш оръжие и се биеш наляво и надясно). Учените са доказали, че всъщност точно екшън игрите са най-непредвидимите, с най-висока скорост; игрите, които карат умът да заработи на най-високи обороти, така че за много кратко време да използва голям набор от съзнанието, за да направи много бързо най-правилния избор. Екшън игрите изискват от играча повишено внимание и по този начин водят до повишаване на периферното зрение и визуалното възприятие, водят до понижаване на ефекта на объркване на мозъка при бързодвижещи се обекти, както и спомагат за добра пространствена ориентация. Също така играенето на екшън игри се свързва с правилната преценка при взимане на мултитаск решения в напрегнати ситуации и способност да се отсеят мисловно правилните обекти, върху които мозъкът трябва да се съсреодоточи.    

Разбира се ако говорим за малки деца шутърите не са най-подходящите игри, да не кажа никак не са подходящи. Затова пък на децата се правят други изследвания. Изследвания на деца демонстрират доказателства за повишаване на умствените възможности при игра на Тетрис. По-интересно е изследване на младежи и хора на средна възраст, в което сравняват две групи от хора, едната играла Тетрис, а другата играла екшън игри. Резултатът е, че хората, играли екшън игри имат много по-бързо мислене, по-добра логика и предвиждане на случващото се, както и по адекватно реагиране в някои ситуации.

Има още много изследвания, бих казала повече от много за действието на игрите върху мозъка. Мозъчната платичност е научна област, която се радва на много внимание в последните години, а действието на компютърните игри вълнува още повече хора. Ако някой има по-голем интерес може да види линковете към научни статии и сайтове отдолу...

_______________________________________________________________________

http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0070350

http://www.sciencedaily.com/releases/2013/08/130821094924.htm

http://www.ucsf.edu/news/2013/09/108616/training-older-brain-3-d-video-game-enhances-cognitive-control

http://www.scientificamerican.com/article.cfm?id=computer-game-playing-shown-improve-multitasking-skills

http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0070350#pone.0070350-Monsell1

http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0058546 http://www.iflscience.com/brain/playing-video-games-can-boost-brain-volume#sthash.MPJuJV4F.dpuf

Molecular Psychiatry , (29 October 2013) | doi:10.1038/mp.2013.120 

За сетивата и най-важното възприятие

Един ден реших да проведа малко психологическо изследване и да попитам различни хора около мен, познати и приятели един единствен въпрос, и така да направя едно малко проучване. Нали знаете как в приказките идва един джин, който изпълнява желания. Ами сега си представете, че иска нещо в замяна. Казва ви, че оттук нататък ще изпълнява всяко ваше желание, но в замяна иска нещо. И не просто нещо какво да е, а иска да вземе едно от най-големите ви богатсва. Той иска от вас едно от сетивата ви. Той не е много притенциозен и ще остави на вас да изберете от кое сетиво да се откажете.

Въпросът ми към всеки един участваш беше без кое сетиво мислиш, че би могъл да продължиш живота си почти нормално? Ако трябваше да се откажеш от едно, кое би било то?

Знам, че въпросът е малко извратен, малко краен. Но точно, защото всяко едно е истински важно ми беше интересно да разбера кое е най-важното и най-маловажното за различните хора. Това е като да сравняваш най-голямото си богатство- по-голямо от всяко друго. Често на въпроса какво е най-голямото ти богатство хората отговарят приятелите, любовта...но ако се замислят малко повече най-голямото богатство е това, че сме здрави и цели и, че можем да бъдем адекватни и да приемаме информация от околната среда и да я връщаме обратно и по този начин да изграждаме себе си точно чрез сетивата и по този начин  да вървим напред и да ни се случва всичко онова, което наричаме живот. Така най-голямото ни богатство биха могли да бъдат точно сетивата. А още по-голямо би могъл да бъде въздухът, който дишаме и все други такива неща, които не осъзнаваме колко важни са всъщност, защото постоянно ги имаме. Но тази статия не е за способността ни да оценяваме или да бъдем, тя е посветена на сетивата и на въпроса без кое сетиво би могъл да живееш, обоснован, както научно така и психологическиJ

Нека да минем първо през ума на хората или психологическата страна на въпроса

·                    За сетивата, които никой не избра(най-важните)

Никой не избра да се откаже от зрението си. Явно очите са един от най-важните органи за всеки от нас, защото ни дава най-пълна картина за околната среда. Затова зрението не се и помисля като възможен отговор на малкия ни казус. Кой би се отказал да вижда? По същия начин стои и въпроса с осезанието. За всеки човек досегът е наистина важен и дава прекалено много информация за света и прекалено много удоволствие, за да може човек да се откаже просто така. Слухът също бе споменат най-много веднъж. Представете си светът да е мълчалив и глух. Да е вечна тишина. Самата мисъл ме кара да се чувствам зле. Предполагам нещо такова е и с хората, които не биха могли да се откажат от слуха си.

·                    За сетива-втора класа(или по-малко важните)

В крайна сметка след трудния избор винаги хората твърдяха, че могат да се лишат или от обонянието или от вкуса си. Избор по-труден от всеки друг. Аз лично не бих могла да се лиша от обонянието си. То ми носи прекалено много, защото за мен ароматите са много силни и значещи. Но някои други хора не сметнаха обонянието за най-нужно. Казаха за какво ми е. Сякаш не знаят колко е неприятно, когато си болен и не усещаш вкуса на храната и не усещаш никакъв мирис. Разбира се, не съм казала, че ще е приятно да се лишиш от нещо толкова ценно. Тук е въпрос всеки какви жертви би могъл да направи. Жертва да не вкусваш или да не помирисваш в случая...

Имаше и доста хора избрали вкуса. За какво ми е сладко или солено, казваха те, като поне мога да чувам и виждам. И тук разбира се двете сетива вкус и мирис малко или много се сливат и това ме навежда на много и различни размисли.

Моят избор беше вкус. И бях твърдо убедена, че научно ще докажа защо мисля, че щетите биха били най-малки

Научната страна на въпроса

Оттам тръгна и моето малко изследване дали е възможно да нямаш вкус, примерно рецепторите ти в устата да не работят или да има проблем в сетивните полета в кората на главния мозък и съответно да не знаеш дали това, което ядеш е солено или сладко, но да знаеш, че е пържола или сладолед. Да нямаш вкус, но чрез обонянието и чрез други рецептори да си наясно какво ядеш и това да те прави пълноценен човек. Поне колкото би могъл да бъдеш без вкус...

Но за да обесня по-добре какво имам в предвид нека да направя кратко мозъчно въведение. Кората на главния мозък се дели на функционални зони, които биват три типа- сетивни, асоциативни и моторни.

Моторните зони са свързани с двигателните рефлекси и чрез тях се пращат команди от кората до съответния двигателен център в гръбначния мозък и съответно това води до движение на мускулатурата. С други думи кората на крайния мозък ръководи движенията на мускулите и съответно на цялото тяло в пространството. Като интересното тук е, че колкото по- сложно и прецизно е съкращението на дадените мускули, толкова по-голяма площ в кората заема неговата инервация. Така най-големите площи са свързани с инервацията на мускулите на ръката, на езика и на лицето.

Сетивните зони приемат аферентни нервни импулсни потоци, които идват от специфични рецепторни полета, преминават през специфични ядра в таламуса на междинния мозък и след това достигат до сетивната зона в кората на крайния мозък. Тези сетивни зони частично се припокриват, но въпреки това си имат установени места, които са проекция на съответните рецепторни полета или рецептори. Представете си кората на мозък като една карта с различни области. Не случайно бабите ни казват, че трябва да внимаваме да не се ударим в тила, защото можем да ослепеем. Всъщност там в тилната област се намира зрителната зона. Ако продължим да разглеждаме картата на мозъка ще видим, че слуховата зона е в слепоочната област и тн. Във всяка сетивна зона се получават нервни импулси произхождащи само от определен вид рецептори, създавайки първично усещане за организма в съответната сетивна зона. С други думи, когато вие усещате примерно вкус под формата на нервни импулси до мозъка стига информация за вкуса точно в определена вкусова сетивна зона от кората.

Около всяка сетивна зона в мозъка се разполага асоциативна зона. Там постъпва информация не само от специфичния рецептор, а от дразнене и на останалите рецептори. Тоест тук се събира информацията и от останалите сетива и се изгражда асоциация за нещата. Чрез тази зона ние не просто пием кафе, но осъзнаваме, че това е кафе.

Всъщност представете си, че пиете бира. Когато го правите от рецепторите по езика и в устата ви нервни импулси отиват до ядра в таламуса на междинния мозък, а след това до съответната сетивна зона в кората на крайния мозък. Вие регистрирате, че вкусът на бирата е горчив, сладникав (ако сте си купили плодова :) и тн. Но докато пиете студената бира освен рецепторите за вкус разботят и много други. Тези за температура откриват, че бирата е студена, механични в устата усещат нейната консистенция или наличието на пяна, обонятелните рецептори откриват аромата й, а очите виждат жълтеникавата пенеста течност и вече мозъкът знае- да, това е бира. Всички тези рецептори спомагат да се изгради асоциативната представа, усещането за нещо, както и личностните предпочитания. С други думи казано всички тези рецептори пращат импулси към асоциативната зона, където се изгражда цялостна картина на понятието бира. По-интересното е, че по този начин малко по-малко се изграждат и вкусовете на човек. Дали обича или не бира. Дали я обича повече с пържени картофи или с цаца, ако сте похапвали с бирата.  Дали обича кафе. Дали го обича със захар, с мляко или пък сметана, или чисто. Асоциативната зона изгражда представите ни.

При увреждане

Когато проследя увреждането примерно при вкуса ето докъде стигаме:

При увреждане на самите рецептори човек няма да получава, каквато и да е информация за вкуса на каквото и да било. Тогава сетивната зона в мозъка няма да получава нервни импулси. При увреждане на междинния мозък човек би могъл да изпадне в кома или да е жив, но да има много усложнено състояние.

Затова и моето изследване се пренесе напълно върху сетивните зони. Защото ако съм си измислила един герой и той трябва да живее без едно сетиво, но да живее нормално, то явно това би могло да бъде начина.

Така разбрах, че при разрушаване на сетивната зона на вкуса в кората разбира се както се досещате се загубва съответната сетивност-губиш усещането за вкус. Пиеш бира, но нямаш идея каква е на вкус. А при разрушаване на асоциативната зона се губи възможността за финна регулация на усещането, загубва се способността за оценка и изграждане на мнение дали това наистина е бира, а не лимонада примерно, както и най-важното дали бирата ти харесва.

Въпросът, който остана в главата ми е следния:

Ако един човек е имал и асоциативна и сетивна достатъчно изградена зона, но в един момент сетивната му зона се наруши. Нека бъде точно сетивната зона на вкуса. Той загубва вкуса си, но асоциативната зона остава там. Какво се случва тогава? Тогава човек пие бира, която дори не знае каква е на вкус, но всички останали сетива, както и останалата асоциативна преценка му казват ето това е бира. И все пак представете си да пиете кафе, да знаете, че е кафе, но да не можете да усетите дали е любимия ви вкус на кафе със сметана. Въпреки, че обонянието ще остане, а ароматът на кафе е неимоверно много силен.

Това е и моят скромен отговор на този малък казус. Да, може би човек не би ставал за дегустатор и не би продължил да изгражда нови вкусове, но ако е имал веднъж сетивна и асоциативна зона си мисля, че при загубата на сетивната, асоциативната може да му свърши доста добра работа. Би могла да компенсира така да се каже. Както и много силно да го дразни, че никога повече няма да усети вкуса на сладоледа, но...все пак е някакъв начин.

Въпросът е защо да избираме? Не можем ли да бъдем с всички свои сетива винаги и да не се изкушаваме на предложението на джина да ни изпълнява всякакви желания...Добре нека не избираме, но има хора, които нямат избор...

Всъщност днешната наука започва да прави все по-големи крачки към това хора с проблеми и нарушения в сетивата да могат да върнат своята сетивност.

Напоследък все повече чета за невропластиката и се надявам скоро да успея да напиша статия и за това. За да ви дам един любопитен поглед ще ви покажа историята на малкия Грейсън, който се е родил глух, тъй като не е имал изграден кохлеарен нерв и съответно не е могъл да чува. Лекарите са му сложили кохлеарен имплант, това е електронно устройство, което стимулира слуховия нерв с електрически импулси. Но за да разберете повече отделете само три минути, впрегнете любопитството си и всяко ваше сетиво и гледайте това:

За Ratio, съзнанието и хората, които вярват, че са мъртви...

   Преди време имах удоволствието да присъствам на едно събитие, което се надявам все по-често да се състои в България. Става дума за Ratio. Събитие, чиято цел е да промотира и популяризира науката, да даде на любопитните един научен поглед над света, да вдъхнови пламъка на познанието. Ratio  е една от най-прекрасните инициативи, които наистина могат да дадат много на човек. Винаги е хубаво, когато хората са любопитни, това ги кара да търсят и да знаят и по-важното да търсят смисъла в науката, а не в мистиката. Събитие като това  вдъхновява хората да научат повече, а с това ги тласка към развитие. Няма по-хубаво нещо от човек с буден ум и течаща мисъл. Още не съм чула кога ще бъде следващото такова събитие, но веднага ще споделя, обещавам. Та когато бях на Ratio имах удоволствието да присъствам на лекцията на една симпатична ексцентрична дама от  University of the West of England, а именно Susan Blackmore. Нейната тема включваше някои интересни въпроси на психологията като например какво означава човек да бъде съзнателен. Имаше и биологична част, в която обеснява как стандартни мозъчни процеси се превръщат в лични изживявания и други неща. Жената беше свикнала с публика и успяваше да я завладее. Представянето й беше съдържателно, но и забавно. Освен това бе и провокативно. Лекторката попита дали камъкът е съзнателен? Дали насекомите са съзнателни? Дали висшите животни са съзнателни? И най-накрая съзнателно ли е едно врещящо бебе? Какъв би бил вашия отговор? А какво въобще значи да бъдеш съзнателен? Това е много по-трудно да се каже, отколкото може би си представяте. Сигурна съм, че всеки човек си е задавал подобни въпроси и много хора имат готови отговори, всякакви отговори. В част от лекцията на професор Blackmore  съзнанието беше обяснено като „aground illusion” на мозъка. Илюзия като нещо, което те измамва, нещо което съществува не по начина, по който го виждаш. Един вид можем да възприемем, че това човек да бъде съзнателен е нещо като илюзия, която мозъкът създава- усещането на човек за самия себе си. Susan Blackmore беше посочила и една философска интересна мисъл, свързана със съзнателното на Dave Thomas, а именно, че съзнанието е свързано с въпроса „how physical processes in the brain give rise to subjective experience”

   Мислех известно време над това. За съзнанието може да се дадат много определения и да се разгледа в много различни аспекти. Моята гледна точка тук ще бъде само малка частица от необятността на този въпрос. Затова нека кажем, че съзнанието е това, което те кара да се чувстваш себе си. Както лекторката попита: „Как се чувства един прилеп?” След което изкара доброволец и го помоли да бъде прилеп. Но кой би могъл да знае как се чувства прилеп, какво е да бъде прилеп или дали прилепът има съзнание. И отново стигаме до там какво е съзнание? Ако разгледаме съзнанието като някакъв сбор от усещания, които карат човек да се чувства като себе си на базата на миналия си опит, на базата на това което собствените му рецептори му предават от външния свят и всичко това пречупено и пресъздадено през собствения му мозък. Ако кажем, че съзнателен е човек, когато е самоосъзнат, има усещане за себе си като човек, като част от обществото, като личност със своите мисли и мечти, и копнежи. Ако разгледаме всяка наша мотивация, воля, мечта, надежда, копнеж и желание като плод на съзнанието. Ако това да имаме съзнание означава да притежаваме сетива, които да ни помагат да придобием опит и след това да го обогатяваме, развивайки се в дадена посока. Ако кажем, че всичко това е съзнателно. Всяко нещо, което ни се случва, всеки човек, който познаваме всичко ни изгражда-гради нашето съзнателно Аз. Ние сме някого. Всичко е съзнателно. Тогава съществуват ли несъзнателни хора? Сигурно да, ще кажете, има толкова болестни състояния, в които мозъчните функции са увредени, хората не осъзнават себе си. Илюзията се губи.

Докато мислех какво ли се случва ако човек изведнъж стане несъзнателен, ако мозъкът му спре да поддържа тази илюзия за собственото Аз. Докато мислех дали така няма да умре отвътре, да не бъде той, да не бъде нищо, мой близък човек ме вдъхнови и ме запозна с т.н. Cotard Syndrome или Walking corpse syndrome. Това е рядко неврофизиологично заболяване, при което човек започва да има лъжливото усещане, че е мъртъв, или че част от него-дадени негови органи липсват или не функционират. Това неизбежно води до хронична тежка депресия, както и до липса на желание и стимул за живот. За първи път този синдром е открит от френския учен Cotard в Париж  през 1880 година. Cotard описва своя пациентка, която отказвала да повярва, че някои от частите на тялото й въобще съществуват, но по-големият проблем бил, че тя не усещала никакво чувство за глад и съответно смятала, че няма нужда да яде.По-късно мозъкът й съвсем се побъркал и тя започнала да има усещането, че над нея тегне проклятие и тя никога няма да умре, защото части от нея вече са мъртви. Хора с този синдром често започват да вярват, че са безсмъртни, защото са неосъзнати за себе си в пространството и най-вече във времето. Не знаят къде се намират и мозъкът не свързва всяка тяхна част. След няколко години пациентката на Cotard  починала от глад, тъй като не се хранела въобще. Чувството за съзнание в мозъка и липсата на усещане на някои части тотално объркало здравия й разум.

Дали това е чувството да бъдеш несъзнателен?

Интересна е и историята на Graham, мъж, също притежаващ синдрома на Cotard.Graham разказва как един ден се събужда и разбира, че всъщност е мъртъв. Той вярва, че в опит да се самоубие с електрически уред във ваната, всъщност е успял да убие само мозъка си. Мъжът казал на докторите, че мозъкът му е мъртъв или всъщност въобще липсва.

"It's really hard to explain," –казва Graham.-"I just felt like my brain didn't exist any more. I kept on telling the doctors that the tablets weren't going to do me any good because I didn't have a brain. I'd fried it in the bath."

  Интересното на този синдром е, че могат да се загубят и усещанията от някои рецептори, като например усещането за вкус, мирис.

„I lost my sense of smell and taste. I didn't need to eat, or speak, or do anything. I ended up spending time in the graveyard because that was the closest I could get to death."

 Човек не само става неосъзнат, но и загубва всякакъв смисъл и мотивация за живот. Общественото животно в него не намира причина да бъде част от обществото. Мозъкът му не усеща удоволствие и интерес от нищо, което прави, не възприема никакво отражение на света и пречупване през логиката и разума на човека. Малко по-малко човек започва да не разбира защо трябва да яде, спира да се грижи за себе си и се стига до момент, в който умът е съвсем празен и чист. Момент, в който мозъкът въобще не може да свърже мислите и да ги подреди. Момент, в който човек не е съзнателен...

 "I didn't want to face people. There was no point.I didn't feel pleasure in anything. I used to idolise my car, but I didn't go near it. All the things I was interested in went away.There was no point in eating because I was dead. It was a waste of time speaking as I never had anything to say. I didn't even really have any thoughts. Everything was meaningless."

Неврологът Adam Zemen,  който се занимава със случая твърди, че състоянието на пациента му е много интересно, защото мисловно Graham е някъде между живота и смъртта и изграждането на опит в пациента е невъзможно, той няма как да се развива повече, защото той няма стимул и няма как да върви напред, защото няма чувства и усещания и няма съзнание за себе си и съзнание, че има смисъл.Оказва се, че за да се развива разумът са нужни емоциите..

Научната страна на въпроса...

Невролозите провели някои експерименти с Graham чрез позитронно емисионна томография на мозъка, за да могат да прегледат мозъчния му метаболизъм. Това, което открили било много интересно- метаболитната активност на големи части от фронталната и париеталната част на мозъка била страшно ниска, толкова ниска, че напомняла на някого, който е във вегетативно състояние. Както казал лекаря, неговата мозъчна активност отразявала функцията при спящ или човек под анестезия. Лекарите признават, че да наблюдават подобна мозъчна функция при буден човек е нещо уникално за практиката им. Те казват, че засегнатите райони от мозъка са част от сложната активна система, която прави човека от жизнен в съзнателен. Тази система е отговорна за способността на човек да се връща назад в миналото, да мисли за бъдещето, за себе си , да създава у себе си чувстото за себе си, чувството, че той е отговорен за действията си и те имат своя смисъл.Graham признава, че няма никакви мисли и идеи за бъдещето, защото не чувства смисъл да има бъдеще. Смята се, че отчасти синдромът представлява състояние, при което връзките между някои центрове в мозъка са нарушени и то именно частите на мозъка, които свързват емоцията и разпознаването на нещата. (това са амигдалата и други лимбични структури). Резултатът от липсата на правилни връзки е губене на чувство за реалност.

 Най-голямият кошмар за човек в случая е усещането, че е мъртъв и едновременно, че не може да умре. Тъй като другите му усещания не съществуват и е останало само и единствено това, човек започва да има желание за самоубийство. Интересно е също, че има някои допълнителни не съвсем ясни последствия от болестта, които твърде вероятно се дължат на хормонален дисбаланс като например опадване на космите на краката. Самия Graham  се описва като проскубана кокошка след като най-накрая успяват да го излекуват. След лечението той отново изпитва жажда за живот и удовоствие от него.

Друг пример за този синдром е случая с 14 годишен пациент с епилепсия. Детето било много депресирано и тъжно, нямало желание за игра, нито за общуване с хора, но най-вече било емоционално неуравновесено и функциите му били забавени. Често имало големи периоди от време, в които детето казвало, че всеки е мъртъв, включително и дърветата. То описвало себе си като мъртво тяло, което се носи наоколо. Понякога говорело как светът ще свърши след броени минути и проявявало всякакъв вид страх и безпокойство, нормални симптоми за болестта. Момчето не показвало мозъчна реакция на удоволствие при изследване с приятни стимули, нито пък интерес в някакви какви да е действия или област.

Има и много други примери, кой от кой по-безумни. Примерно жена, която решава, че е мъртва и кара близките си да й устроят погребение като има претенции за ковчега си и дори се муси, че цветът й не е достатъчно добър за умрял човек. Друга жена която казва,че мирише на разложено моли близките си да я заведат в моргата; мъж, който си мисли, че е отишъл в ада, и хора, които се мислят за безсмъртни, защото вярват, че вече са умрели, други, които се чудят защо са мъртви, а още никой не ги е кремирал. За още малко шантави забавни и тъжни истории вижте тук.

 Ако имате интерес към лекцията на Сюзън Блякмор може да я гледате тук, макар да не е от България. А по-голямата част от материала и цялата история на Graham може да проследите тук.

Какво е гъделът и защо не можем да се гъделичкаме сами?

Всеки от нас го има… може да е по-малък или по-голям, може да е на различно място по тялото, но всеки от нас има гъдел. Въпросът е какво представлява гъделът и защо го притежаваме?

Гъделът е дразнене на тактилните рецептори по кожната повърхност на различни части от тялото, при което едновременно в мозъка се изпращат огромно количество от нервни сигнали. 

Според една от теориите количеството на сигналите е толкова голямо, че мозъкът се обърква на кой от тях първо да отговори. Всъщност представете си мозъка като един шеф с тефтерче, който нарежда на своя работник-тялото какво да прави, има си цял списък и както повечето шефове иска всичко да се изпълнява стъпка по стъпка по негово нареждане. Преди да се изпълни съответната задача за просъществяване на фирмата не може дори да се погледне за съществуването на друга, защото сегашната е по-важна. Говорим за градацията на усещанията и йерархията, която мозъкът изгражда. За да ме разберете още по-добре си представете, че на един човек му се ходи до тоалетната страшно много, зверски гладен е, каталясал е и му се спи безумно много, но някой е стегнал примка около гърлото му и го души. Първото нещо, което ще регистрира мозъкът ще бъде примката, нали. Поемането на въздух е жизненоважно, освен това инстинктът за самосъхранение е доста силен…Ако примката е премахната, следващото усещане, което ще има човекът е, че страхотно силно му се ходи до тоалетната. Той няма и през ум да му минава да яде или да спи ако го зове такава друга една нужда. След това ако са премахнати предните два дразнителя и са останали само жаждата за сън и глада, то човек веднага ще усети неистов глад и чак накрая ще може да си заспи спокойно след като е похапнал. Разбира се се случва понякога, когато е зверски уморен организмът да се предаде и да не иска да яде, но гладът присъства въпреки това, поне малко се усеща. С този пример исках да поясня, че мозъкът регулира усещанията, подрежда ги в една йерархия по важност и контролира организма. Когато обаче някой погъделичка човек изведнъж от огромен брой тактилни рецептори идват огромен брой нервни импулси, които мозъкът не знае как да степенува, те връхлитат изведнъж и затова тялото отговаря объркано чрез конвулсии и прикриване на части от него.

Защо се е появил гъделът? Среща се хипотезата, че гъделът се е появил в еволюцията и това е по-скоро защитна реакция на организма срещу врага, тъй като при гъделичкане се скриват именно най-слабите места. Освен това сам не можеш да се гъделичкаш, защото от теб самия не те е страх. 

Но по-интересният въпрос е защо не можем да се гъделичкаме сами? Или дори да успяваме усещането не наподобява това от външен дразнител. Усещането на гъдел се възприема от част от мозъка, която се нарича соматосензорен кортекс. Чрез използването на магнитен резонанс се проследяват изменения в мозъчната дейност при различни експерименти включващи гъделичкане на различни места. Така при по-засилена тактилна стимулация от външен източник се наблюдава по-усилена активност в соматосензорния кортекс. В същия подобна дейност се наблюдава съвсем слабо при стимулация при собствени дразнения. Това ясно доказва, че човек сам му е трудно да се гъделичка.

  

Освен областите в кортекса дори по-важна роля има малкия мозък. Малкият мозък има роля в координирането на движението, както и във възприемането на сигнали от гръбначния мозък и от моторните сектори от кортекса, които отговарят за движението. С други думи от една страна неговата дейност се състои в сравняване на очаквания отговор на стимула(който се осланя на низходящи  команди от двигателния кортекс на мозъка) с истинския отговор(който се осланя на сетивния резултат от рецепторите в кожата) Ако двата отговора съвпаднат в малкия мозък се задейства механизма на потискане на ефектите на стимулацията и крайният резултат от това е намалена активност в соматосензорния кортекс и с това се намалява възприемането на гъдела. Тоест това обеснява защо като се стегнем или като очакваме някой да ни погъделичка гъделът може да изчезне. Това обеснява и защо не можем да се гъделичкаме сами, защото не можем да се изненадаме. J Това е като следния пример: ако пожарната аларма звънне изведнъж учениците ще се стреснат и ще им се стори много по-силна, отколкото ако знаят, че ще има тренировъчна акция и учителят им е казал, че ще чуят аларма. Предвиждането на стимула се оказва много важно. Ако се направи опит с хора, докато очите им са завързани и не виждат тяхното усещане за гъдел се засилва. Интересно е, че е наблюдавано значение и в сексуално отношение. Изследвания с магнитен резонанс доказват, че гъделът, който се получава при дразнения от противоположния пол се усеща много по-силно. Затова някои учени смятат, че гъделът е създаден като още един вид общуване при висшите организми. Рибите нямат гъдел, нали? Един вид за изграждане на социални и дори сексуални отношения между по-висшите организми. Други твърдят, че гъделът се приближава по-скоро до болката, отколкото до удоволствието и подобни неща не биха могли да бъдат казани. Проблемът с изследването на самото явление е, че усещането е различно силно при всеки човек и дори при един и същи човек е различно в отделните етапи от живота му и дори от деня му, тъй като е свързано с физиологичното му състояние. Съответно при тези, при които усещането е твърде силно е съвсем логично да преминава в болка.

P.S. Все още си чета по темата, но засега не мога да си отговоря на един малко странен въпрос...всичко е ок, но има едно място на което си имам гъдел и сама като се погъделичкам. Дали и при вас е така? Както си стоите и четете това, преместете езика си назад в устата и опитайте с върха му съвсем съвсем леко да погалите небцето си. Не минавайте грубо с върха му, а по-скоро леко и ефирно. Усещате ли гъдел? Аз усещам неистов и краткото ми проучване засега доказва, че има и други хора, които усещат доста голям гъдел там, дори и при самогъделичкане. Айде пробвайте и кажете дали и вие сте от тях J)) И ако имате гъдел там защо само там да можем да се самогъделичкаме?? :)

Източници: 

главно http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1071435/pdf/wjm17400425.pdf

картинка http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=4608&tid=95945&current=37

Ботулинов токсин- най-силната отрова, използвана в медицината и козметиката.

Тази статия е в резултат на курсовата ми работа на тема ботулинов токсин. Това е токсин, който се отделя от бактерията Clostridium botulinum. Всъщност това не е просто някакъв си токсин. Това е най-силната отрова позната на човечеството. Може би не сте чували за нея, а може би сте чували, но не сте сигурни какво представлява. От краткото ми проучване успях да забележа няколко интересни факта. Първо, че когато стане дума за биотероризъм първото нещо, което ни идва в ума е антракс, а не ботулинов токсин. Оказва се, че ботулиновият токсин е много по-страшен, а не се споменава толкова често. Само 500 грама са нужни, за да заличат цялото човечество. Второто нещо, което открих е, че ботулиновият токсин е доста широко използван в медицината и в козметиката. И третото нещо, което открих е, че все още дори и в нашата напреднала страна се случва да има болни, а ваксина няма.

      Бактерията Clostridium botulinum преведено от латински означава вретеновидна наденичка. Род Clostridium се нарича така поради изгледа на бактерията под микроскоп-когато в нея има наличие на субтерминално разположена спора тя придобива вретеновидна форма. А наденичка, защото често бактерията се открива в различни видове недобре обработени меса, а на микроскопската снимка ще видите, че бактериите обичат да се захващат една за друга на верижка досущ като наденички. Този малък гад синтезира ботулиновия токсин-най-силната известна отрова. Много по-силна от отровата на която и да е отровна змия. В 1g пречистен кристален ботулинов екзотоксин се съдържат 32 милиарда минимални смъртни дози за бели мишки. Предполага се, че минималната смъртна доза за човека е 100-150нанограма, като вече при 30-40нанограма заболяването се проявява. Става дума за нанограмове...Способни ли сте да си представите колко малко е това в действителност?

За първи път Clostridium botulinum e открит от Белгийския бактериолог Емил Пиер-Мари ван Ерменген в органи на починали след консумиране на шунка. Оказва се, че ботулиновият токсин предизвиква тежко заболяване на нервната система наречено ботулизъм. Механизмът на действие на токсина се свежда до блокиране на освобождаването на ацетилхолин в невромускулните синапсни контакти, с което се потиска предаването на нервното възбуждане. (С други думи не се състои предаване на импулс от нервните клетки на мускулите). След като се промени механизма на освобождаване на ацетилхолина и съответно малко или почти никакво количество ацетилхолин не достига до постсинаптичната мембрана това води до неправилни или дори до липса на отговори на неврона на потенциалите на действие. Крайният резултат от неправилното предаване на нервния импулс са парализи на мускулите по цялото тяло.

Симптоми на болестта 

В резултат на ботулиновата интоксикация се получават мускулни парализи, които започват от крайниците и постепенно обхващат все по-голяма част от цялото тяло. Първите по-сериозни симптоми на болестта са двойно виждане и замъглено зрение, отпуснати клепачи и неясен говор, затруднено преглъщане, сухота в устата и мускулна слабост. Деца с ботулизъм изглеждат летаргични, хранят се лошо, имат запек, имат слаб вик и лош мускулен тонус. Наблюдават се също дисфония (загрубяване на гласа), дисфагичен синдром, който се характеризира със затруднение при преглъщане дори и на вода от парализа на фаринкса, също така птоза-падане на горния клепач на окото. Заедно с птозата се наблюдава и отказване на мускулите на очните ябълки-офталмоплегия и др. При по-напреднал стадий вече започва и паралитичният ефект по цялата глава. След парализа на главата симптомите прогресират и се наблюдава парализа на ръцете, краката и тялото. Фаталният момент най-често настъпва с парализата на дихателните мускули, при което организмът няма как да поема въздух и се задушава.

Как се разболява човек?

Clostridium botulinum обитава най-вече почвата, гниещи растителности, блата и канализации,както и морски седименти, но само при анаеробни условя. Бактерията не може да живее в кислородна среда. Макар почвата да е неговата естествена среда Clostridium botulinum може да попадне и на много други места. Това е така, тъй като съдържащите се в почвата и тинята спори на ботулиновия клостридий могат да попаднат по зеленчуци, плодове, месо, риба и други. В случай на недобро консервиване на тези продукти в тях може да останат жизненоспособни спори на причинителя. При анаеробни условия и подходяща температура тези спори могат да се превърнат във вегетативни клетки, които се размножават и в следствие на това в неправилно консервираните хранителни продукти се натрупва ботулинов екзотоксин. При консумиране на такива хранителни продукти, в които се е натрупал ботулиновия екзотоксин се развива ботулинова интоксикация или така нареченото заболяване при човека- ботулизъм. Най- честите източници на зараза са храна от домашните животни като свине, коне и някои птици, както и някои диви животни, видове риби и тн.

По принцип ботулизмът е по-характерен за страни, в които не се следи добре производството и са възможни грешки при него и съответно развиване на бактерията и натрупване от нея на ботулиновия токсин. Но друг начин на заразяване са бурканите на баба или дядо. Дори и ние самите да си подготвяме буркани в домашни условия, често те крият риск от ботулиновата бактерия. По-неприятното е, че ботулиновият токсин няма вкус и мирис и няма как да разбереш, че си ял нещо, заразено с него. Макар че, човек сам решава да не яде млякото, когато види, че станьолът му е силно повдигнат.

Има още два начина човек да се зарази. Единият е чрез така нареченият раневи ботулизъм-тоест бактерията да навлезе в организма от рана или при медицинска апаратура в болницата. По този начин имунната система успява да реагира адекватно и да се защити спрямо причинителя още докато се развиват вегетативните бактерии. Докато при храневия ботулизъм проблемът е, че може да се погълне директно токсина и то много голямо количество от него. Проявата на болестта може да започне след няколко часа, но би могла да започне и след 10дни. След седмица организмът ще е погълнал цяла консерва с царевица и токсинът ще се е натрупал в прекалено голямо количество. Затова и спасяването от храневия ботулизъм е най-трудно. Третият вид е детският ботулизъм, който се среща главно при пеленачета под една годинка, но е възможно да засегне и възрастни хора, чиято имунна система е много изстрадала, примерно след тежки операции.

Освен основните типове ботулизъм има и някои по-рядко срещани други видове, обвързани по-скоро с дейността на човека и с приложението, което той е намерил за ботулиновия токсин. Например ятрогенния ботулизъм, който може да възникне от случайно предозиране на ботулинов токсин, който се използва по време на козметични процедури- при ботокс терапия за бръчки или при някои лечебни процедури за третиране на видове артрози, тремори и Паркинсон. Друг вид е терористичния ботулизъм, при който в резултат на терористичен акт се вдишва ботулиновият токсин и директно попада в белите дробове или, когато вода е наситена с ботулинов токсин и организмът поема течността. И в двата случая изходът е бърз и летален.

Лечение

Лошата новина е, че контагиозният индекс на болестта, показващ заразяемостта на човек с болестта, е 100%, добрата е, че лечение има стига болестта да се хване навреме. При много ранно откриване на болестта може да се бие антитоксичен  конски серум, който ще блокира циркулирането на токсина в кръвта и ще спре следващите по-опасни парализи на тялото и съответно влошаване на състоянието. При тежки случаи пациентът се включва на апаратна вентилация, когато вече са засегнати булбарните центрове и човек не може да си поеме въздух. При възрастните е по-опасно и особено при хранителния ботулизъм, когато токсинът се натрупва. Възможно е лечението да бъде достатъчно да спре бактерията и действието на токсина, но да останат парализи за цял живот.

Медицина 

Оказва се, че освен велика отрова ботулиновият токсин е и лек за някои болести. Ботулиновият токсин се използва много широко в медицинска практика за лечение на различни видове тремори и различни мускулни спазми, както и за множествена склероза и Паркинсон. Също така се използва при изкривявания или деформирани по рождение крайници или при кривогледство. В някои случаи се използва като влияещ върху нервната система агент в процедура за намаляване на болката. Използва се и при лечение на блефароспазми на очите и хиперхидроза( или така нареченото профузно потене).

Козметика

Освен в медицината ботулиновият токсин се използва в козметичната индустрия. Там той притежава названието ботокс и се ползва в козметиката за изглаждане на бръчки по лицето. При тази процедура ботулиновият токсин е пречистен и силно разреден, така че реално погледнато за един възрастен човек не би трябвало да има никакви последствия и не би трябвало да крие никаква опастност. Неприятното е, че само след няколко месеца бръчките отново стават видими и тогава процедурата трябва да се повтори. От тази гледна точка може да се стигне до натрупването на токсина в организма при продължителното и прекомерно използване на процедурата или т.н. вече споменат ятрогенен ботулизъм.

И тук вече се възмущавам. Знаех, че жените са способни на какво ли не за външния си вид, но понякога ми се струва, че нещата стават прекалени... не просто прекалени, но излизат извън контрол. Да си инжектираш най-силната отрова, за да притежаваш кукленско лице. Разбира се, всичко е въпрос на избор. Но все си мислех, че бръчките могат да бъдат и симпатични понякога. 

Вие как мислите?

Снимките са от:

 http://www.vetbact.org/vetbactblog/archives/909 

http://www2.bc.cc.ca.us/bio16/20_Nervpictures.htm

http://mopsa-marsel.com/2012/09/%D1%88%D0%B0%D1%80-%D0%BF%D0%B5%D0%B9/