И нека изкушението започне...сега!

 

   Обичам да казвам, че първият ден на панаира за книги трябва да е ден за размисъл. Да отидеш и просто да се насладиш на магията на книгите, на магията, че все още има толкова много хора, които четат, мислят, вървят напред и любопитстват, за да узнаят все повече. Всичко това ме кара да се чувствам някак вдъхновена.

   Затова първият ден трябва да е ден за размисъл... Да обиколиш всички издателства и да си набележиш прекрасни книги, да помечтаеш, че можеш да си ги купиш всичките. Разбира се, след това вечерта да направиш равносметка, премисляйки кои от тях са ти най-близки до сърцето и за кои ще можеш да отделиш пари от закуската си. Броиш стотинките в джоба. Цъкаш с език. После отваряш и касичката. :) Затова първият ден е ден за размисъл, за да може изборът да се уталожи в съзнанието ти и идеята, че книгата за теб е там и те чака да те завладее напълно. От втория ден трябва да се купува, а не от първия. Винаги обичам да го казвам... Но никога не успявам да удържа на думата си и винаги се изкушавам...

 И този път не беше изключение.

   На път за панаира срещнах моя приятелка, а тя ме попита накъде съм тръгнала така щастлива, когато й казах тя се засмя и ми каза: „Хаха ти на този панаир си като кифла в МОЛ” Засмях се и аз. Мисля, че реално никога няма да разбера, но съм напълно убедена, че усещането не е като на кифла в мол, а по-скоро като на Алиса в страната на чудесата... или нещо такова. Убедена съм. Не търпя противоречия!:)

   Първият ден на панаира беше страхотен, както винаги е бил за феновете като мен, които надушват мириса на книги и изпадат в екстаз. Обиколих много любими издателства, поговорих си с талантливи млади хора, които ми препоръчаха кои от кои по-прекрасни книги. Зарадвах се, защото идеята на панаира е не само да си купиш книга, а да има контакт и взаимност, да размениш думи с книжни хора като теб, а с тях и парченца страст от душата си и така да откриеш книгата точно за теб. Тази година има цял кът специално за тази работа. Можеш да седнеш да почетеш и да си поговориш с прекрасните млади хора от Книга за теб и Ozone.bg в голямо светещо кътче от панаира, пълно с подбрани книги. И така  с желание и взаимност да откриеш не коя да е, а твоята книга. Книгата, която само като погледнеш знаеш, че трябва да бъде твоя. Тя те вика, зове те, гъделичка те под лъжичката и както казва Мила ето тук само като я видиш и разбираш,че е достойна „дори да я вземеш в леглото си”. Всеки избира различно своята изгора. Днес попитох приятел как избира коя книга да си купи, а той каза, че никога не чете отзад резюмето, а просто отваря книгата на първата страница и се надява първото изречение да го грабне, когато не може да я отвори гледа заглавието и корицата, но никога резюмето отзад. Вчера друг мой приятел ми каза, че винаги когато избира да купи книга я отваря на безразборна страница и се зачита в даден абзац, за да оцени стила на автора и на произведението като цяло. Някои харесват заглавията, други начин на изразяване на автора, трети обичат стилните книги. Дори и за тях вече съществува издателство. Не познавам друго издателствто с такъв стил като Artline. Много от книгите им са малки произведения на изкуството. „Часът на чудовището” примерно, тя е изумителна. Когато книгата е направена с толкова внимание към детайла се чувстваш велико като читател, понеже усещаш, че е подходено с внимание и към теб самия. Но моят съвет е да се разходите като цяло край издателствата около Artline. Там са събрани все прекрасни чудесни книги. Не ги изпускайте. Всъщност има доста издателства, в които можеш да намериш поне по една-две книги, които задължително трябва да прочете човек. И като изключим настрана всички онези импулсивни хора, които наистина си купуват книга, защото се казва по даден начин, изглежда по даден начин или просто защото...ами защо не, ще останат онези пресметливи хора като мен, които обичат да четат предварително за книгите в книжни блогове като Азчета , като Книголандия и няколко още любими места, където обичам да надничам и може да видите отдясно. Защото така всяка книга се превръща в очакване, в гъдел и тръпка, в копнеж и жажда... превръща се в нещо специално.

     Надявам се издателите да осъзнаят, че всяка книга трябва да бъде специална, защото има какво да ти даде. Надявам се да се издават по-малко, но стойностни книги, книги на които си струва да отделиш жизнено време и да пуснеш душата си в света им, а те в замяна да те възнаградят с удовлетворение и дори истинско щастие. Защото наистина хубавата книга е щастие. Затова трябва да бъде изпипана и красива... Не по корица...красива отвътре.

Какво е гъделът и защо не можем да се гъделичкаме сами?

Всеки от нас го има… може да е по-малък или по-голям, може да е на различно място по тялото, но всеки от нас има гъдел. Въпросът е какво представлява гъделът и защо го притежаваме?

Гъделът е дразнене на тактилните рецептори по кожната повърхност на различни части от тялото, при което едновременно в мозъка се изпращат огромно количество от нервни сигнали. 

Според една от теориите количеството на сигналите е толкова голямо, че мозъкът се обърква на кой от тях първо да отговори. Всъщност представете си мозъка като един шеф с тефтерче, който нарежда на своя работник-тялото какво да прави, има си цял списък и както повечето шефове иска всичко да се изпълнява стъпка по стъпка по негово нареждане. Преди да се изпълни съответната задача за просъществяване на фирмата не може дори да се погледне за съществуването на друга, защото сегашната е по-важна. Говорим за градацията на усещанията и йерархията, която мозъкът изгражда. За да ме разберете още по-добре си представете, че на един човек му се ходи до тоалетната страшно много, зверски гладен е, каталясал е и му се спи безумно много, но някой е стегнал примка около гърлото му и го души. Първото нещо, което ще регистрира мозъкът ще бъде примката, нали. Поемането на въздух е жизненоважно, освен това инстинктът за самосъхранение е доста силен…Ако примката е премахната, следващото усещане, което ще има човекът е, че страхотно силно му се ходи до тоалетната. Той няма и през ум да му минава да яде или да спи ако го зове такава друга една нужда. След това ако са премахнати предните два дразнителя и са останали само жаждата за сън и глада, то човек веднага ще усети неистов глад и чак накрая ще може да си заспи спокойно след като е похапнал. Разбира се се случва понякога, когато е зверски уморен организмът да се предаде и да не иска да яде, но гладът присъства въпреки това, поне малко се усеща. С този пример исках да поясня, че мозъкът регулира усещанията, подрежда ги в една йерархия по важност и контролира организма. Когато обаче някой погъделичка човек изведнъж от огромен брой тактилни рецептори идват огромен брой нервни импулси, които мозъкът не знае как да степенува, те връхлитат изведнъж и затова тялото отговаря объркано чрез конвулсии и прикриване на части от него.

Защо се е появил гъделът? Среща се хипотезата, че гъделът се е появил в еволюцията и това е по-скоро защитна реакция на организма срещу врага, тъй като при гъделичкане се скриват именно най-слабите места. Освен това сам не можеш да се гъделичкаш, защото от теб самия не те е страх. 

Но по-интересният въпрос е защо не можем да се гъделичкаме сами? Или дори да успяваме усещането не наподобява това от външен дразнител. Усещането на гъдел се възприема от част от мозъка, която се нарича соматосензорен кортекс. Чрез използването на магнитен резонанс се проследяват изменения в мозъчната дейност при различни експерименти включващи гъделичкане на различни места. Така при по-засилена тактилна стимулация от външен източник се наблюдава по-усилена активност в соматосензорния кортекс. В същия подобна дейност се наблюдава съвсем слабо при стимулация при собствени дразнения. Това ясно доказва, че човек сам му е трудно да се гъделичка.

  

Освен областите в кортекса дори по-важна роля има малкия мозък. Малкият мозък има роля в координирането на движението, както и във възприемането на сигнали от гръбначния мозък и от моторните сектори от кортекса, които отговарят за движението. С други думи от една страна неговата дейност се състои в сравняване на очаквания отговор на стимула(който се осланя на низходящи  команди от двигателния кортекс на мозъка) с истинския отговор(който се осланя на сетивния резултат от рецепторите в кожата) Ако двата отговора съвпаднат в малкия мозък се задейства механизма на потискане на ефектите на стимулацията и крайният резултат от това е намалена активност в соматосензорния кортекс и с това се намалява възприемането на гъдела. Тоест това обеснява защо като се стегнем или като очакваме някой да ни погъделичка гъделът може да изчезне. Това обеснява и защо не можем да се гъделичкаме сами, защото не можем да се изненадаме. J Това е като следния пример: ако пожарната аларма звънне изведнъж учениците ще се стреснат и ще им се стори много по-силна, отколкото ако знаят, че ще има тренировъчна акция и учителят им е казал, че ще чуят аларма. Предвиждането на стимула се оказва много важно. Ако се направи опит с хора, докато очите им са завързани и не виждат тяхното усещане за гъдел се засилва. Интересно е, че е наблюдавано значение и в сексуално отношение. Изследвания с магнитен резонанс доказват, че гъделът, който се получава при дразнения от противоположния пол се усеща много по-силно. Затова някои учени смятат, че гъделът е създаден като още един вид общуване при висшите организми. Рибите нямат гъдел, нали? Един вид за изграждане на социални и дори сексуални отношения между по-висшите организми. Други твърдят, че гъделът се приближава по-скоро до болката, отколкото до удоволствието и подобни неща не биха могли да бъдат казани. Проблемът с изследването на самото явление е, че усещането е различно силно при всеки човек и дори при един и същи човек е различно в отделните етапи от живота му и дори от деня му, тъй като е свързано с физиологичното му състояние. Съответно при тези, при които усещането е твърде силно е съвсем логично да преминава в болка.

P.S. Все още си чета по темата, но засега не мога да си отговоря на един малко странен въпрос...всичко е ок, но има едно място на което си имам гъдел и сама като се погъделичкам. Дали и при вас е така? Както си стоите и четете това, преместете езика си назад в устата и опитайте с върха му съвсем съвсем леко да погалите небцето си. Не минавайте грубо с върха му, а по-скоро леко и ефирно. Усещате ли гъдел? Аз усещам неистов и краткото ми проучване засега доказва, че има и други хора, които усещат доста голям гъдел там, дори и при самогъделичкане. Айде пробвайте и кажете дали и вие сте от тях J)) И ако имате гъдел там защо само там да можем да се самогъделичкаме?? :)

Източници: 

главно http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1071435/pdf/wjm17400425.pdf

картинка http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=4608&tid=95945&current=37

Ботулинов токсин- най-силната отрова, използвана в медицината и козметиката.

Тази статия е в резултат на курсовата ми работа на тема ботулинов токсин. Това е токсин, който се отделя от бактерията Clostridium botulinum. Всъщност това не е просто някакъв си токсин. Това е най-силната отрова позната на човечеството. Може би не сте чували за нея, а може би сте чували, но не сте сигурни какво представлява. От краткото ми проучване успях да забележа няколко интересни факта. Първо, че когато стане дума за биотероризъм първото нещо, което ни идва в ума е антракс, а не ботулинов токсин. Оказва се, че ботулиновият токсин е много по-страшен, а не се споменава толкова често. Само 500 грама са нужни, за да заличат цялото човечество. Второто нещо, което открих е, че ботулиновият токсин е доста широко използван в медицината и в козметиката. И третото нещо, което открих е, че все още дори и в нашата напреднала страна се случва да има болни, а ваксина няма.

      Бактерията Clostridium botulinum преведено от латински означава вретеновидна наденичка. Род Clostridium се нарича така поради изгледа на бактерията под микроскоп-когато в нея има наличие на субтерминално разположена спора тя придобива вретеновидна форма. А наденичка, защото често бактерията се открива в различни видове недобре обработени меса, а на микроскопската снимка ще видите, че бактериите обичат да се захващат една за друга на верижка досущ като наденички. Този малък гад синтезира ботулиновия токсин-най-силната известна отрова. Много по-силна от отровата на която и да е отровна змия. В 1g пречистен кристален ботулинов екзотоксин се съдържат 32 милиарда минимални смъртни дози за бели мишки. Предполага се, че минималната смъртна доза за човека е 100-150нанограма, като вече при 30-40нанограма заболяването се проявява. Става дума за нанограмове...Способни ли сте да си представите колко малко е това в действителност?

За първи път Clostridium botulinum e открит от Белгийския бактериолог Емил Пиер-Мари ван Ерменген в органи на починали след консумиране на шунка. Оказва се, че ботулиновият токсин предизвиква тежко заболяване на нервната система наречено ботулизъм. Механизмът на действие на токсина се свежда до блокиране на освобождаването на ацетилхолин в невромускулните синапсни контакти, с което се потиска предаването на нервното възбуждане. (С други думи не се състои предаване на импулс от нервните клетки на мускулите). След като се промени механизма на освобождаване на ацетилхолина и съответно малко или почти никакво количество ацетилхолин не достига до постсинаптичната мембрана това води до неправилни или дори до липса на отговори на неврона на потенциалите на действие. Крайният резултат от неправилното предаване на нервния импулс са парализи на мускулите по цялото тяло.

Симптоми на болестта 

В резултат на ботулиновата интоксикация се получават мускулни парализи, които започват от крайниците и постепенно обхващат все по-голяма част от цялото тяло. Първите по-сериозни симптоми на болестта са двойно виждане и замъглено зрение, отпуснати клепачи и неясен говор, затруднено преглъщане, сухота в устата и мускулна слабост. Деца с ботулизъм изглеждат летаргични, хранят се лошо, имат запек, имат слаб вик и лош мускулен тонус. Наблюдават се също дисфония (загрубяване на гласа), дисфагичен синдром, който се характеризира със затруднение при преглъщане дори и на вода от парализа на фаринкса, също така птоза-падане на горния клепач на окото. Заедно с птозата се наблюдава и отказване на мускулите на очните ябълки-офталмоплегия и др. При по-напреднал стадий вече започва и паралитичният ефект по цялата глава. След парализа на главата симптомите прогресират и се наблюдава парализа на ръцете, краката и тялото. Фаталният момент най-често настъпва с парализата на дихателните мускули, при което организмът няма как да поема въздух и се задушава.

Как се разболява човек?

Clostridium botulinum обитава най-вече почвата, гниещи растителности, блата и канализации,както и морски седименти, но само при анаеробни условя. Бактерията не може да живее в кислородна среда. Макар почвата да е неговата естествена среда Clostridium botulinum може да попадне и на много други места. Това е така, тъй като съдържащите се в почвата и тинята спори на ботулиновия клостридий могат да попаднат по зеленчуци, плодове, месо, риба и други. В случай на недобро консервиване на тези продукти в тях може да останат жизненоспособни спори на причинителя. При анаеробни условия и подходяща температура тези спори могат да се превърнат във вегетативни клетки, които се размножават и в следствие на това в неправилно консервираните хранителни продукти се натрупва ботулинов екзотоксин. При консумиране на такива хранителни продукти, в които се е натрупал ботулиновия екзотоксин се развива ботулинова интоксикация или така нареченото заболяване при човека- ботулизъм. Най- честите източници на зараза са храна от домашните животни като свине, коне и някои птици, както и някои диви животни, видове риби и тн.

По принцип ботулизмът е по-характерен за страни, в които не се следи добре производството и са възможни грешки при него и съответно развиване на бактерията и натрупване от нея на ботулиновия токсин. Но друг начин на заразяване са бурканите на баба или дядо. Дори и ние самите да си подготвяме буркани в домашни условия, често те крият риск от ботулиновата бактерия. По-неприятното е, че ботулиновият токсин няма вкус и мирис и няма как да разбереш, че си ял нещо, заразено с него. Макар че, човек сам решава да не яде млякото, когато види, че станьолът му е силно повдигнат.

Има още два начина човек да се зарази. Единият е чрез така нареченият раневи ботулизъм-тоест бактерията да навлезе в организма от рана или при медицинска апаратура в болницата. По този начин имунната система успява да реагира адекватно и да се защити спрямо причинителя още докато се развиват вегетативните бактерии. Докато при храневия ботулизъм проблемът е, че може да се погълне директно токсина и то много голямо количество от него. Проявата на болестта може да започне след няколко часа, но би могла да започне и след 10дни. След седмица организмът ще е погълнал цяла консерва с царевица и токсинът ще се е натрупал в прекалено голямо количество. Затова и спасяването от храневия ботулизъм е най-трудно. Третият вид е детският ботулизъм, който се среща главно при пеленачета под една годинка, но е възможно да засегне и възрастни хора, чиято имунна система е много изстрадала, примерно след тежки операции.

Освен основните типове ботулизъм има и някои по-рядко срещани други видове, обвързани по-скоро с дейността на човека и с приложението, което той е намерил за ботулиновия токсин. Например ятрогенния ботулизъм, който може да възникне от случайно предозиране на ботулинов токсин, който се използва по време на козметични процедури- при ботокс терапия за бръчки или при някои лечебни процедури за третиране на видове артрози, тремори и Паркинсон. Друг вид е терористичния ботулизъм, при който в резултат на терористичен акт се вдишва ботулиновият токсин и директно попада в белите дробове или, когато вода е наситена с ботулинов токсин и организмът поема течността. И в двата случая изходът е бърз и летален.

Лечение

Лошата новина е, че контагиозният индекс на болестта, показващ заразяемостта на човек с болестта, е 100%, добрата е, че лечение има стига болестта да се хване навреме. При много ранно откриване на болестта може да се бие антитоксичен  конски серум, който ще блокира циркулирането на токсина в кръвта и ще спре следващите по-опасни парализи на тялото и съответно влошаване на състоянието. При тежки случаи пациентът се включва на апаратна вентилация, когато вече са засегнати булбарните центрове и човек не може да си поеме въздух. При възрастните е по-опасно и особено при хранителния ботулизъм, когато токсинът се натрупва. Възможно е лечението да бъде достатъчно да спре бактерията и действието на токсина, но да останат парализи за цял живот.

Медицина 

Оказва се, че освен велика отрова ботулиновият токсин е и лек за някои болести. Ботулиновият токсин се използва много широко в медицинска практика за лечение на различни видове тремори и различни мускулни спазми, както и за множествена склероза и Паркинсон. Също така се използва при изкривявания или деформирани по рождение крайници или при кривогледство. В някои случаи се използва като влияещ върху нервната система агент в процедура за намаляване на болката. Използва се и при лечение на блефароспазми на очите и хиперхидроза( или така нареченото профузно потене).

Козметика

Освен в медицината ботулиновият токсин се използва в козметичната индустрия. Там той притежава названието ботокс и се ползва в козметиката за изглаждане на бръчки по лицето. При тази процедура ботулиновият токсин е пречистен и силно разреден, така че реално погледнато за един възрастен човек не би трябвало да има никакви последствия и не би трябвало да крие никаква опастност. Неприятното е, че само след няколко месеца бръчките отново стават видими и тогава процедурата трябва да се повтори. От тази гледна точка може да се стигне до натрупването на токсина в организма при продължителното и прекомерно използване на процедурата или т.н. вече споменат ятрогенен ботулизъм.

И тук вече се възмущавам. Знаех, че жените са способни на какво ли не за външния си вид, но понякога ми се струва, че нещата стават прекалени... не просто прекалени, но излизат извън контрол. Да си инжектираш най-силната отрова, за да притежаваш кукленско лице. Разбира се, всичко е въпрос на избор. Но все си мислех, че бръчките могат да бъдат и симпатични понякога. 

Вие как мислите?

Снимките са от:

 http://www.vetbact.org/vetbactblog/archives/909 

http://www2.bc.cc.ca.us/bio16/20_Nervpictures.htm

http://mopsa-marsel.com/2012/09/%D1%88%D0%B0%D1%80-%D0%BF%D0%B5%D0%B9/

Разменям мое за твое

Една прекрасна инициатива. Хубаво е да отидеш и да видиш, че все още има хора, които гледат на книгите със същия плам като теб. Мястото беше много приятно и готино украсено, за да можеш още на влизане да разглеждаш висящи тук таме книжки. А ако си избереш някоя летяща книга, милите момичета там те снабдяват веднага с ножичка и скоро имаш своята нова книжка, която не само може да лети, но може да те накара и теб да полетиш. Идеята е страшно хубава, хората бяха невероятно позитивни, а книгите бяха прекрасни и не чак толкова прекрасни. Бяха също толкова различни, както и хората, които ги разглеждаха, оценяваха, харесваха, даваха, взимаха, обгрижваха с внимание и обич. Но съм сигурна, че всеки е успял да намери нещо интересно, нещо което да го грабне. Хубаво е да се възпитава желание и любов към книгата. Впечатлих се на многото детски книжки, които имаше в началото на деня, а към края на деня, когато минах отново, нямаше почти нито една. Дано някой е довел и децата си там. Любовта към книгите се гради също като възпитанието, идеите и личността на човек. Ако едно дете не види книга през живота си, а слуша само БигБрадър и чалга, трудно ще посегне към нея и като по-голямо. Но едно дете израснало в обстановка с книги, е виж това е друго...

Но да поговорим за разликата...разликата, която виждам някъде измежду интересното четиво и любимата книга.

Предварително искам да поясня, че не искам да кажа нищо лошо за организаторите! Това са едни прекрасни хора, които правят едно прекрасно събитие! Те вдъхновяват! Уважавам ги безкрайно много за идеята и въобще за това което правят.

Но се чудя...дали не трябва да има нещо като две събития или подсъбития. Или едно събитие, което да се разделя на две...или примерно част от него да има точен час, нещо като програма. Не се сърдете, само давам идеи. Не знам как да го обясня, но ще опитам. :) Едното събитие да бъде подарявам мое за твое. Събитие, на което всеки да може да отиде да даде каквито книги пожелае, защото вече не са му нужни, чел ги е хиляди пъти, има ги поне в две копия и тн и тн. Книги, които не трябват на едни, а са ценни за други. Примерно аз си признавам, че вече трилъри не чета, отивам и давам моите трилъри на някой фен запален по тях, като ги оставям там в онези симпатични кошнички, а скоро те намират своя нов стопанин в лицето на някого и той се радва, че е намерил това което търси. Това, което един търси, а друг смята за ненужно, може да бъде всичко. От романите на Иван Вазов, които едно момче грабна днес до детските книжки, които един има, а друг не, та чак до учебниците по механика и математика. За един те вече са стари, непотребни. Друг тепърва му предстои да си вземе изпита с тяхна помощ. Тук говоря за събитието, което днес видях, а именно подари ми книга, а аз ще подаря на теб, донеси книга и потърси своята из кошничките. Сигурна съм, че на всеки поне една ако не и повече книги са му намигнали отнякъде и са привлякли вниманието му. Чудесно събитие да потърсиш  
развлекателно ново четиво. 

Второто събитие, за което говоря е онова, в което има общуване, има обратна връзка, а книгите са по по най-отбрани. Онова събитие, в което всеки носи не каква да е книга, която не му е нужна, а книгата, която иска да сподели, защото вярва, че ще даде по този начин нещо на човека срещу себе си. Книгата, която сам той мечтае да обиколи, колкото се може повече хора, да ги накара да се замислят и така да промени света поне с мъничко. Защото аз наистина вярвам, че когато дадеш или препоръчаш книга, можеш да промениш целия свят на някого и го правиш. Понякога само с частица от него, друг път с цяла струя от нови идеи. Промяната може да бъде и цял обрат във възгледите на човек. Промяната може да бъде нова любов. Любов към още една прекрасна книга. Да накараш някого да се замисли, да му подариш идеи, да му подариш промяна, любов, наистина е  вдъхновяващо. И да хубаво е когато отидеш на събитие като днешното, изпълнен с енергия и желание да дадеш книгите си на някого, да поговориш с някого, да запалиш пламъка в него, а той в теб, не просто да подаряваш и да оставяш в кошничка, а наистина да размениш не само книги, но и книжни емоции и усмивки, това ми се вижда още по-велико. След като оставих книгите, които носех и докато си търся нещо интересно като за мен, чух някакъв човек, който влезе, носеше доста книги, но сподели, че се е надявал да разменя директно с някого и да сподели книжен опит. Мислех си същото в този едничък момент, но за жалост вече трябваше да тръгвам. Може би все пак споделяне е имало, просто аз не съм улучила момента. Надявам се да е така и е много хубаво ако е.

По принцип идеята да сложиш любимата си книга в кошничка и да очакваш просто някой да се изкефи като я прочете няма проблем реално да се случи и отново да ти донесе удовлетворение на вдъхновител. Просто не съм убедена колко хора реално го правят. А и обикновено, когато човек дава любими неща, той е емоционално свързан с тях и държи да види при кого ще пристигнат, кой ще е бъдещия притежател. Всъщност ми се е случвало да се запозная тепърва с някого, да го погледна и да му кажа ти трябва да прочетеш едиси коя книга. Някакво такова усещане за човека срещу теб, което дори не мога да обесня. Както и да е, та мисля си, че "Разменям мое за твое" всъщност може спокойно да се превърне в едно събития, което да има някаква поне ориентировъчна програма. За да знам, кога да отида и да разменя с някого най-любимата ми книга, а той да ми даде своята любима и да споделим книжката емоция от това да заразиш някого с ентусиазъм и вдъхновение, а отделно да знам кога да си занеса купчинката списания на National geographic,  която съм събрала и се чудя какво да правя, а за някого биха били интересно четиво.(а и видях, че някой е занесал няколко свои, но наистина не ми мина през ум като отивах натам да ги взема) 

Та говоря за разликата в интересното четиво и любимата книга... Разбирате ли ме? Знам, че това е много сложно и знам, че моята любима книга може въобще да не се хареса на теб или друг. Тук идва моментът как за един любимите книги са едни, за друг други. Това го разбирам. Но говоря за самото емоционално споделяне на книжни страсти.

:)

С удоволствие ще чакам отново събитието и другата година!

И отново едно благодаря на организаторите за хубавата инициатива :)

P.S. Ако някой е оставил Марина на Сафон нека знае, че именно аз съм новият й притежател, но признавам, че все още има други книги в списъка ми за четене, така че ще трябва да изчака засега. 

По-кратка история на времето=по-кратка история на физиката...

Трудно ми е да препоръчам тази книга на всеки или да твърдя, че всеки би бил пленен от нея. Това е книга за физиката. Не е роман с история, нито пък са фантасмагории. Това е наука. И ако сте фен и физиката ви е интересна, то това е книга за вас. Най-важните неща по физика, в малък размер, поднесени сочно и с много финес и логика във всяка дума. Разбира се с допълнителни обяснения, за да може всеки, който не е отварял учебника по физика никога през живота си също да може така добре да разбере всяка подробност. 

Магията на света е разкрита научно, но съвсем достъпно за широката публика, така че всеки да може да се наслади на вълшебствата в него.

Ако правите първи научни крачки в това направление или просто ви е интересно да разберете повече за светa, такъв какъвто реално е, както и малко за космоса- за черните дупки и планетите, то това е книга за вас. Но ако сте някой, който се занимава с областта не мислете, че тази книга ще ви даде нещо много повече, от това което вече знаете. Тя е едно добро решение за тези, които не се занимават с физика, но държат да разберат света физично и научно без да имат голяма база и опит зад гърба си.

В крайна сметка тази книга можеше да бъде нещо повече от това което е, или аз очаквах да бъде нещо по-различно от това което беше. Не съм сигурна, кое е по-правилно да бъде споменато. Всичко, което някога съм знаела за света сега ми бе добре обяснено и структурирано, стана ми по-ясно от всякога и ми беше интересно да се впусна в това малко приключение. Но това, за което се надявах да разбера повече... като примерно черните дупки и теорията на струните беше много малко засегнато. Но сигурно ако искам да чета за черните дупки трябва да си купя книгата на Хокинс за черните дупки, нали? :) За човек като мен, който е учил физика сравнително скоро и то на достатъчно високо ниво, или дори е имал физика и в университета, различното, което ще чуе в тази книга, това което тя ще му даде като знания може би ще бъдат само последните две глави за черните дупки. Но пък е удоволствие да се впуснеш в това приключение във времето, логично структурирано и прекрасно написано ако материята е интересна за теб. Най-доброто определение, което мога да дам за тази книга е “readable”- за книга на научна тематика тя е лека, приятна и неописуемо леснo четима, написана за масовата публика. Хубаво е да има такива книги. Никой не би могъл да бъде учен във всяка дисциплина и ако може някой простичко, но вярно да ти обясни нещата и да обогати културата ти, да те направи по-знаещ, по-мислещ и по-добър човек, какво по-хубаво от това. Освен това дори накрая да не ти останат в главата най-важните физични закони или да не разбереш напълно всеки от тях, ще успееш да си обясниш някои прости явления като например защо когато човек живее на планината остарява по-бързо от този в града... J

Книгата би могла да се разгледа като един своебразен роман, разкриващ света на физиката, в който главните участници сме самите ние и нашият свят. J

~Компютърните игри, правят ли ни психопати?!~ :)

Някога чудили ли сте се дали компютърните игри не разрушават мозъчните ви клетки? Някога замисляли ли сте се как бъркат в главата ви и си играят със съзнанието ви? Дали именно заради тях някои деца не стават психопати и убийци като пораснат? Ако никога не сте се замисляли за това означава, че със сигурност не сте родител. В днешно време доста родители откачат в момента, в който малкото им „съкровище” застане пред компютъра, залепено като с „Капчица” и не помръдне повече. Но реално погледнато, каквито и случаи да има компютърните игри всъщност не се хранят с хора...

Чува ли ли сте за Джак Томпсън? Той е американски адвокат, който е посветил голяма част от живота си, за да докаже, че компютърните игри са буквално изобретение на дявола и подтикват младежта към насилие. Според него около почти 100% от децата, които играят игрички по цял ден, ще станат психопати като порастнат. /Ако беше така досега светът да беше пълен само с психопати, но както и да е.../ Той е толкова сигурен в своята теория, че съди различните компании. Осъдил е не едно гейм студио поради какви ли не измислени причини. Всъщност наскоро му взеха лиценза поради измислените и малоумни обвинения, които постоянно отправя.

Примерно през 2004г. тинейджърът Поси е обвинен за студенокръвното убийство на цялото си семейство-баща си, мащехата си и 13-годишната си доведена сестра в някаква ферма близо до Ню Йорк.  Според Томпсън, който веднага е започнал дело срещу Rockstar, тяхна игра/GTA-Vice city/ е причината за това внезапно превъртане на момчето. Той казва, че именно играта е научила момчето как да борави с оръжия и го е превърнала в „забележително ефективен убиец”. Това е то, редовните упражнения на момчето в играта са го накарали да убие най-близките си хора. Интересно. Момчето дори не пипва реално оръжие. Освен това  никой не е изследвал колко е било тормозено и колко психически зле е било въпросното момче. Не мисля, че игрите биха могли да сторят това. Когато човекът превърта, той просто превърта. Няма значение дали ще играе игра, ще гледа филми, ще чете или просто ще се движи в обществото като обикновен човек. Всъщност повечето научни изследвания показват, че тези които превъртат изведнъж и стават психопати са хора, които са таяли всичко в себе си, най-често са живеели крайно праведно и в нормите и това ги е довело до пълно побъркване. Това е в единия случай. В другия случай т.н. луди са били насилвани и тормозени от родителите и близките си и по този начин са се родили измененията в психическото им състояние. Ако това реално се случва дали детето ще играе игри или няма не би имало особено значение. Със същия успех то би могло да гледа и филми. Всъщност когато по телевизията са пуснати първите екшъни доста хора са искали да бъдат спряни по същата причина, смятали са, че ще повлияят твърде негативно на обществото и много хора ще превъртят. И наистина нима не е същото да натискаш някакви си клавиши и да убиваш виртуални създания и да гледаш как бате Арни убива хора. Но екшъни продължават да се въртят по телевизионните канали и то все по-често. Защо тогава игрите да бъдат забранени? Ако един човек живее в подходяща среда и притежава гена на убиец дали ще играе игрички или ще гледа филми, нима не е едно и също. Ми хайде, нека забраним игрите и филмите, защото ни правят убийци;радиото и новините, защото ни показват реалността, в която всеки ден някой умира и е хиляди пъти по-страшна от всеки филм. Нека да забраним програмите за комуникация, защото ако си пишем с повече хора можем да направим коалиция и да убием някого, да направим масово клане или да оберем банка. Нека да забраним всичко и да живеем в праисторията. И какво? Пак ще се роди някой, който ще развие гена на убиец...И пак ще стане убиец. И игрите няма да имат нищо общо. 

Филми...игри...може би хората просто се нуждаят от нещо, което да обвиняват за собствената си животинска, хищническа природа, за собственото си болно съзнание, за собствената си жестокост.

Но търсенето на вина едва ли е единствената причина заради която хората мислят компютърните игри за опасни. Сред интересните факти за игрите се прокрадват някои трагични истории, които звучат доста страшно. Като например историята за едно китайско семейство, което е играло твърде много WoW/едва ли има нужда да пояснявам/. Играта била като наркотик за тях.Както и за доста нейни фенове, но при тях положението било наистина крайно. Били хипнотизирани от магията й, и то толкова силно, че забравили да нахранят бебето си и то клетото умряло от глад. С подобни легенди как мислите игрите биха имали хубав имидж. Всъщност като знам колко са хипнотизирани от тази игра някои хора съм склонна да вярвам, че е истина. Чувала съм, че хора умирали в компютърните зали в Китай, Тайланд, Кореа, защото не винаги си взимали достатъчно провизии за съответната няколко дневна игра с приятели. Тогава излиза, че игрите могат да те направят не убиец, ами самоубиец евентуално. Както и да е. Стига с китайците, толкова милиони китайци, естествено ще има поне едно лудо семейство, няколко пълни откачалки и може би още малко отгоре, просто няма начин... ;р

И все пак компютърните игри влияят на нашето съзнание, спор няма... Но какво е тяхното влияние? Мисля, че самите ние решаваме колко точно да им позволим да ни действат. Те са като инструмент в ръцете ни. Те могат да бъдат начин на релакс от ежедневния стрес и агресия около нас. Всичко зависи от нас самите и начина ни на мислене. Игрите са създадени, за да се забавляваме. За да избягаме за миг от реалността. Да, като дрога са и бързо се пристрастяваш , но не са убили никого. Хората са тези, които чупят, убиват, разрушават...и е нечестно и жалко да обвиняват някой друг за собствените си деяния.

Боен клуб

„Първо правило на бойния клуб- за бойния клуб, не се говори!

Второ правило на бойния клуб- за бойния клуб, не се говори!

Трето правило: Боят става по двойки. Само двама могат да се бият по едно и също време.

Без ризи и обувки.

Боят продължава, колкото е необходимо!”

Това са правилата на бойния клуб. Никой не трябва да споменава за бойния клуб, но всички знаят за него. Той непрестанно се множи, уголемява се като огромен разширяващ се балон. Така и усещането в книгата постоянно се надува надува, напрежението расте и се напластява и накрая тънка игличка се допира до него и... ПУК! Избухва! 

Това е боен клуб. Клуб, в който мъже се пребиват до смърт, но се чувстват повече мъже от всеки друг път в мизерния си живот.  В ежедневието си те са безлични и безучастни като безплътни сенки, в клуба- те оживяват. Клубът за тях е шанс за изява, шанс за повдигане на прекършеното им самочувствие и накърнено достойнство, шанс да почувстват сила и власт. Бойният клуб е мястото, където всеки мъж проявява себе си и своя хищнически инстинкт с първичността на диво животно. Не е от значение какъв е човек в реалния живот, в бойния клуб всеки е жив и е себе си. И няма значение какво има човек, защото вещите на човек го притежават, те са част от него, а той част от тях. Човекът в днешното общество зависи прекалено много и прекалено често от всичко около него. А всъщност за да бъдеш истински човек не е нужно да имаш скъпа кола, голяма банкова сметка или перфектна работа. Ако все пак ги имаш и живееш осланяйки се на тях, то те те притежават и ти си заключен някъде между десния педал на колата и петата цифра от банковата си сметка, някъде между силата на парите и усещането за висота и лукс. Ти си апартамента си, ти си колата си, ти си работата, която вършиш, вие сте взаимно свързани. И когато просто нямаш всички тези предмети, когато никой не те свързва с тях, когато пропаднеш толкова много, че достигнеш самото дъно, когато загубиш всичко, с което свързваш своето АЗ и някъде по пътя загубиш дори и АЗа, чак тогава си готов да градиш наново и да направиш нещо стойностно от себе си. Чак когато се отървеш от предметите си и те не ти влияят, когато няма нито един човек, който да ти внушава или да ти напомня какъв си или какъв си мислиш, че си, или когато няма нито една институция, която да ограничава възможностите ти, чак тогава си готов да поемеш дълбоко въздух, да спреш за миг, да помислиш, да се огледаш, да помечтаеш, да изпълниш мечтите и желанията си,  каквито и да са те. Чак, когато никой и нищо не те притежава си готов да намериш себе си, своето истинско и пълно АЗ.

И в един момент някъде между юмрука в корема и кръвта, която потича по устните, някъде между лъжата и тежката истина, някъде между живота и смъртта, тогава човек изведнъж проглежда. Той отваря широко очи и започва да оценява какво притежава. Ако човек знае, че умира започва да следи минутите и секундите,  но по-важното- започва да ги цени. Забравя наложените му от обществото привички, спира да бъде лицемерен, а става искрен и както се казва в романа:

„Ако те виждаха може би за последен път, те наистина те виждаха. Всичко останало за баланса на чековите им книжки, песните по радиото и лошата прическа изхвърчаще през прозореца. Получаваш цялото им внимание. Хората слушаха, вместо само да чакат да им дойде редът да говорят. А когато говореха, не ти разправяха истории. Когато двама разговаряха, изграждаха нещо, а след това всеки бе по-различен отпреди.”

Когато човек умира всички се държат с него сякаш е по-специален, а в действителност всеки от нас е специален и всеки от нас умира във всеки един миг. Постоянно малка част си отива....малка част от теб, от мен, от всеки от нас. Затова трябва да общуваме като за последно, така че всеки да дава по нещо на другия и така да променяме своя събеседник, а той нас и всеки да бъде по-различен отпреди. Трябва да изслушваме другите, а не общуването да се е превърнало в пошла поза за малко внимание. Трябва да знаем, че всяко нещо, което вършим е стъпка към смъртта, затова трябва да е неистово приятно, за да оправдае същината си.

Стилът на Паланюк е запомнящ се-точен, рязък, грозен и дори извратен, той успява талантливо да гъделичка мисълта ти. Авторът представя всяко нещо, така че читателят да го разбере и дори да го оправдае. По този начин кара и теб да се замислиш за собствения си живот. Да се замислиш дали наистина слушаш другите, дали се опитваш да вникнеш в това, което казват и да ги разбереш напълно. Да се замислиш кой си и кой щеше да бъдеш ако нямаш нищо от това което притежаваш, ако не изпълняваш очакванията на никого, ако живееш в напълно нов свят, в който тепърва трябва да градиш всяка частица от себе си.