Защо игрите са полезни за мозъка?

MRI снимка на мозъка

Вече веднъж се вълнувахме на тема какво причиняват компютърните игри на мозъка ни, но статията тогава беше насочена по-скоро към журналистически изследвания и общи разсъждения. Днес ще разгледаме една по-различна страна на нещата. Ще разгледаме научни изследвания на мозъка, който играе на игри.

Първо ще се спрем на изследване, което излезе неотдавна в Molecular Psychiatry (29 October 2013). Учени от университета Макс Планк, занимаващи се със структурата и функциите на мозъка, както и с невропластичност, твърдят, че видео игрите подобряват дейността на мозъка. Тези предположения са на базата на изследвания, които показват, че само след 30 минути на ден играене за два месеца се вижда повишаване на сивото мозъчно вещество в онези области на мозъка, които контролират съзнанието, паметта и стратегическото и пространствено мислене.

Едно от изследванията било с тестова група от хора, които 8 седмици са играели Super Mario 64 по 30 минути дневно.  Направени са MRI(Magnetic resonance imaging) снимки на мозъка на всеки играч преди и след провеждането на изследването. Двете снимки, направени във времето са сравнени помежду си за всеки един от участниците. Снимките на мозъците на играещите хора са сравнени и със снимки на хора, които не са играели за същото време на провеждане на изследването, така наречена контролна група от хора. Резултатите са много интересни. Те показват, че мозъците на тестовата група с „геймъри” показват значително повишаване на сивото мозъчно вещество в хипокампуса,  десния дорзолатерален, префронтален кортекс, както и от двете страни на малкия мозък. За разлика от тях контролната група няма подобни показатели.

/Няколко думи за хипокампуса. Нека бъдат точно три- стрес, памет и пространство. Хипокампусът е част от сивото мозъчно вещество на мозъка, също така е част от лимбичната система и играе важна роля за паметта и пространствената ориентация. Упражнява невроендокринен контрол върху секрецията на различни видове хормони сред които и глюкокортикоидните хормони, от които е и кортизолът, участващ в стресовите реакции на организма. Затова се смята, че има важна роля и в отговорите на организма към даден стресов дразнител и решаващо значение за осъществяване на стресови реакции в организма. Част от функциите му са свързани и с паметта, смята се, че прави връзката между краткотрайната памет и трайното запомняне. /

Екипът смята, че видео игрите могат да бъдат терапевтично средство за някои мозъчни заболявания, които засягат точно тези части от мозъка и най-вече именно хипокампуса. Примерно PTSD(Post-traumatic stress disorder)-заболяване на посттравматичния стрес е свързано с редукция в обема на хипокампуса и други региони отговорни за паметта. Когато обемът на хипокампуса е редуциран,  връщането назад в спомените не работи правилно и затова страдащите от това заболяване си спомнят единствено по неприятен начин всяко минало събитие. Тоест помнят само лошите моменти от миналото и те се наслагват в паметта им. Друг пример са шизофренията и болестта на Алцхаймер, които също са свързани с намаляване на размерите на хипокампуса. В други изследвания учени смятат, че играенете на компютърни игри би могло да бъде терапевтично средство и срещу някои други заболявания като хипокампалната склероза. Това представлява амнезия в резултат на увреждания в областта на хипокампуса. Тя се среща при възрастни хора, при които е запазена интелигентността, но е нарушена краткосрочната памет и болните са принудени да записват ежедневието си, защото на другия ден не го помнят.

Учените внимателно споменават , че трябва да се има в предвид, че все пак не всички игри са направени еднакви и няма как да се твърди, че всички носят един и същ подсилващ ефект върху мозъка, както проведеното изследване, но все пак с надежда твърдят, че нещо полезно като играенето би могло да се окаже иновативен метод за борба с някои от най-страшните заболявания на века.

Но дори и без заболявания с напредването на възрастта възможностите на ума да създава и запазва връзки намаляват. Затова учени от UC San Francisco правят изследване, при което намират начин за спиране на някои от негативните ефекти, които причинява възрастта върху мозъка чрез използването на компютърни игри, специално направени, за да подобрят съзнателен контрол на ума. Тяхното изследване, публикуванo в Nature, показва как специално направена 3D игричка може да подобрява паметта при здрави възрастни хора. Учените казаха, че изследването им подкрепя теорията за мозъчната пластичност, която напоследък е много нашумяла, но и обвинена в липса на научни факти, които да докажат дали промяната в мозъка при подобна тренировка на ума се запазва във времето и дали може да предизвика дълготрайни и значителни ефекти.

Изследователите нарекли играта NeuroRacer и в нея участниците трябвало да карат кола по извита писта като отвреме навреме по пътищата се показват различни видове знаци. „Шофьорите” са инструктирани докато насочват колата да следят с внимание какви знаци ще се покажат и да търсят специфични от тях, докато игнорират останалите. При откриването на специфични знаци да натискат определен бутон. Необходимостта от превключване между карането на колата и отговаряне на различните знаци създава условие за повече задачи или така наречения multitasking, който създава смущения в мозъка, които подкопават изпълнението на задачата. Открито е, че с възрастта тези смущения стават все по-големи и на умът му е все по-трудно да извършва т.н. multitasking. Интересното е, че при проведените изследвания възрастни хора на 65 до 80 години са играели по 12 часа дневно в продължение на месец и това е спомогнало за развитието на ума им като тези смущения са спаднали до ниво сравнимо с 20-годишен, който играе играта за пръв път, което за тяхната възраст си е голямо постижение. Обучението доказва подобрение на участниците в две важни направления: работа на паметта и задържане на вниманието.  

Adam Gazzaley, който е професор по неврология, физиология и психиатрия и ръководител на Neuroscience Imaging Center в UCSF казва, че това изследване е един мощен пример колко пластичен може да бъде умът, дори и при възрастни хора тази пластичност се е запазила. Той твърди, че играта NeuroRacer подкопава естествената човешка склонност към „минаване на автопилот” след като един път човек вече е усъвършенствал умението си за игра и кара умът да отиде по-далеч, отколкото възрастният човек си мисли, че може да отиде и то тласкайки го постепенно като добър учител. Нормално, когато човек стане по-добър в нещо, то му става по-лесно и неговият ум започва да „дреме”, осланяйки се на навика. Адам твърди, че при тази игра не е така, направена е нарочно така, че когато човек става по-добър, тя да става по-сложна и по-трудна и така да го тласка напред. Своето откритие ученият е подкрепил с изследване на мозъка на пациентите с електроенцефалограф, чрез който екипът му е открил изменения в невронната мрежа, която участва в съзнателния контрол. Ето и една картинка на активността на мозъка при възрастни хора, които са играли и такива, които не са. По-интересното е, че изследванията са направени отново след 6 месеца и се е оказало, че тези новоизградени нервни връзки са се запазили, друг  е въпросът, че няма как да се докаже, че те се запазват като цяло до края на живота на човек. Въпреки това вече има няколко изследвания, които доказват връщане на някои функции на мозъка при възрастни хора, така че може би най-добрият подарък за вашата баба е точно компютър или поне видео игра. 

Снимка представяща активността на мозъка при хора, тренирани на различен вид задачи в играта Neuroracer

Кратко клипче за случая

(Ако това не ви зарежда пробвайте тук) 

Следващото изследване, което ще разгледаме е от август тази година и отново засяга влиянието на видео игрите върху мозъка. Според учените от университета Куин Мери в Лондон(Queen Mary University) и UCL(University College London) игрите стимулират пъргавия и остър ум и стратегическото мислене. В изследването участвали 72 доброволци различни по възраст. Изследвана е тяхната съзнателна  пластичност („cognitive flexibility”), това представлява способността на човек да се адаптира и реагира адекватно в дадения момент, да превключва бързо и гъвкаво между различни мисловни задачи, да обмисля проблеми, съставени от много части в търсене на решение. Две групи доброволци били тренирани да играят различни версии на Starcraft (стратегическа игра, в която играчите трябва да изградят организирана армия, за да се сражават срещу врага). Трета група играли The Sims(симулация на живота, която не изисква много запомняне или логически тактики). Всички доброволци играли игрите за 40 часа в период от 6 до 8 седмици и били подложени на различни психологически тестове преди и след това. За участниците имало определени критерии, на които трябва да отговарят. Един от тях бил да не играят отделно други игри повече от два часа седмично по принцип. Така повечето участници се оказали от женски пол тъй като много трудно се намирали мъже, които да играят игри по-малко от два часа седмично.

След проведеното изследване учените открили, че хората, които играели Starcraft били по-бързи и прецизни в изграждането на когнитивни съобразителни решения на задачи в сравнение с хората, играещи Sims. Доктор Brian Glass от Департамента по биологични и химични науки към университета Queen Mary, казва, че са направени предишни изследвания на екшън игри като Halo, в които са установили бързина в реакциите и взимането на решения на играчите, но при Starcraft резултатите били изумителни. Доказали са, че стратегическите игри повишават способността на човек да мисли и да взима правилни решения в движение, както и да се учи от грешките си. Ученият смята още, че така наречената "cognitive flexibility" , отразяваща човешката интелигентност, не е статична характеристика, а може да бъде тренирана и подобрявана чрез използването на забавни методи като играенето на игри. Доктор Glass допълва, че участниците, които са играли най-комплексната версия на играта за най-дълго време показват най-добри резултати в психологическите тестове, които са им направени след това. Това, което се опитват да разберат учените е как игрите водят до тези промени и дали тези подсилвания на ума са постоянни във времето, перманентни или напротив-намаляват с времето. Това е много важно, защото веднъж разбрали как действат игрите и дали това въздействие се запазва учените ще бъдат способни да мислят и в насока използването им в клиничната практика като терапия при някои мозъчни заболявания, за които споменахме по-рано.  

Ще кажете дотук добре, а какво да кажа на всички онези, които твърдят, че в игрите има твърде много насилие, особено екшън игрите и така наречените шуутъри(игри, в които имаш оръжие и се биеш наляво и надясно). Учените са доказали, че всъщност точно екшън игрите са най-непредвидимите, с най-висока скорост; игрите, които карат умът да заработи на най-високи обороти, така че за много кратко време да използва голям набор от съзнанието, за да направи много бързо най-правилния избор. Екшън игрите изискват от играча повишено внимание и по този начин водят до повишаване на периферното зрение и визуалното възприятие, водят до понижаване на ефекта на объркване на мозъка при бързодвижещи се обекти, както и спомагат за добра пространствена ориентация. Също така играенето на екшън игри се свързва с правилната преценка при взимане на мултитаск решения в напрегнати ситуации и способност да се отсеят мисловно правилните обекти, върху които мозъкът трябва да се съсреодоточи.    

Разбира се ако говорим за малки деца шутърите не са най-подходящите игри, да не кажа никак не са подходящи. Затова пък на децата се правят други изследвания. Изследвания на деца демонстрират доказателства за повишаване на умствените възможности при игра на Тетрис. По-интересно е изследване на младежи и хора на средна възраст, в което сравняват две групи от хора, едната играла Тетрис, а другата играла екшън игри. Резултатът е, че хората, играли екшън игри имат много по-бързо мислене, по-добра логика и предвиждане на случващото се, както и по адекватно реагиране в някои ситуации.

Има още много изследвания, бих казала повече от много за действието на игрите върху мозъка. Мозъчната платичност е научна област, която се радва на много внимание в последните години, а действието на компютърните игри вълнува още повече хора. Ако някой има по-голем интерес може да види линковете към научни статии и сайтове отдолу...

_______________________________________________________________________

http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0070350

http://www.sciencedaily.com/releases/2013/08/130821094924.htm

http://www.ucsf.edu/news/2013/09/108616/training-older-brain-3-d-video-game-enhances-cognitive-control

http://www.scientificamerican.com/article.cfm?id=computer-game-playing-shown-improve-multitasking-skills

http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0070350#pone.0070350-Monsell1

http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0058546 http://www.iflscience.com/brain/playing-video-games-can-boost-brain-volume#sthash.MPJuJV4F.dpuf

Molecular Psychiatry , (29 October 2013) | doi:10.1038/mp.2013.120 

Ловецът на хвърчила

”За теб и хиляда пъти”

„Ловецът на хвърчила” на Халед Хосейни не е книга за всеки. Осъзнах това чак след като чух от някои хора колко „брутална” е тя. Не знам дали е брутална. Да, сигурно е. Но в днешния свят сетивата ни са притъпени, умът открива бруталност по телевизията и във филмите, в интернет и дори понякога по билбордовете по улиците. Затваряме си очите за нея, защото така ни изнася, но искам да запитам какво означава „книгата е брутална”, когато е истинска.

Затова трудно ми е да я препоръчам на всеки читател, искаше ми се да мога, но някак знам, че не всеки ще има силата да я прочете. Книгата не е лека и е наистина смислена. А в днешно време много хора търсят леки книги, които могат да четат докато се препичат на плажа(все пак лято е), но не и нещо истинско и запомнящо се, което оставя човек без дъх дни наред. Повечето хора искат да открият всичко друго, но не и реалния живот, който и без това им се вижда тежък. Някак нямат сила да се срещнат с горчилката на истината не само в ежедневието си, но и в книгите. Изморени са. Винаги са изморени. А ако дадат шанс на този талантлив сладкодумен писател да ги води за ръка през тежките изпълнени с напрежение страници ще открият неизменно една многопластовост и бих твърдяла дори гениалност.

Книгата е помитаща. Не намирам по-добро определение. Наистина отдавна не бях чела нещо, което да ме впечатли, разчувства, замисли, вдъхнови, натъжи. Книга, която да ме изпълни отвътре и едновременно да прероди мислите ми. Книгата е прелестна!

Но всеки посегнал към нея трябва да знае с какво се захваща. Просто трябва психически да си подготвен за това приключение из Афганистан по време на войната, което става фон за живота на героите.Трябва да призная, че когато първо посегнах към романа мислех, че е исторически разказ за живота в Афганистан. След това разбрах, че книгата въобще не се разказва за Афганистан, нито пък за Америка, където действието се развива малко по-късно. Книгата е за живота. За всичко онова ценно, което ни изгражда и ни прави това, което сме..

Разказва се за две момчета- богатия Амир и неговия покорен слуга Хасан, за тяхното приятелство и тяхната различна съдба. Понякога сладка, но по-често лютива. Приключенията им са обвързани с много трудности, които дават на книгата истински живот. Тя не спестява нищо на читателя и го изпъва като струна с напрежение и страст по живота.

Това е едно приключение:

За детството, което оформя личността ни, за важните хора около нас които ни градят и ни помагат или изменят дори с няколко думи или жестове. За всичко онова, което ни се случва, за всеки миг, който изгражда по още една частица от личността ни и ни прави това, което сме днес.

За миналото, което винаги рано или късно ни настига, което трябва да гледаме в очите и да бъдем прями и разголени за него, за да живеем по-спокойно бъдещето си. Дори героят на книгата започва своя разказ с:

„Беше много отдавна, но сега знам от опит колко погрешно е твърдението, че можем да погребем миналото. Защото заровим ли го, то винаги успява да изпълзи навън.”

Книгата поставя важни общочовешки въпроси като  кога човек е добър и кога един избор е правилен. Дали да си добър човек означава да не убиваш, крадеш и да не лъжеш или означава много повече. И както споделя главният герой всичко е кражба:

„Няма по-жалка постъпка от кражбата...Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност.”

Но въпросът е лош човек ли си ако си откраднал?

Лош човек ли си ако направиш грешка и постъпиш неправилно?

„Може и да не е честно, но понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека.”

Дали е „по-добре да страдаш от истината, отколкото да се утешаваш с лъжи” или е по-добре да таиш всичко в душата си, да се надяваш, че миналото ще те забрави, така както и ти се опитваш да погребеш самото него без да си даваш сметка за вината. Съвестта и вината, които  винаги бдят като хронична болест в душата на човек.

И  къде човек намира истинското изкупление?

Къде намира себе си?

И има ли начин „отново да бъдем добри”?

451˚ по Фаренхайт

Това  е една книга-антиутопия за свят, в който книгите са забранени и се изгарят. Хората се страхуват от книгите, страхуват се, че те ще развалят тяхното повърхностно и пошло ежедневие пред големите телевизионни екрани и ще ги извадят от спокойния сън, в който са попаднали. Умът им е замъглен чрез насищане на сетивата. Умът им е като в транс-без възприемане, развитие и мисъл, ум, закърнял и изгубил ясните очертания на света около себе си. Ум, който лесно се манипулира и контролира, ум, заключен с големите вериги на своето невежество и своя страх. Страх от всичко, което може да развали шарения карнавал, който обществото нарича свой живот.

Всъщност докато четях се сетих за „Приспивна” песен на Чък Паланюк, където:

„Вече никой не владее съзнанието си. Никой не може да се съсреодоточи. Не можеш да мислиш. Винаги някакъв шум дълбае като червей главата ти. Певците крещят. Покойниците се кискат. Актьори плачат. Всички тези малки дози емоции. Някой винаги замърсява въздуха с настроението си.”

Но в 451 по Фаренхайт това се усеща по-силно. Хората живеят между големи телевизионни стени и гледат безмозъчни предавания, които за тях са по-важни дори от собствения им живот. Вечер си лягат, а чрез електронни тапи в ушите им светът продължава да жужи в ума им. Така че никога да няма и мъничък момент тишина, в който умът да не бъде зает.

 А всичко е представление, един добре украсен карнавал. Когато полицията гони някого, всички хора наблюдават от големите екрани и винаги злодеят бива хванат. Всичко е нагласено като стара филмова лента, но хората именно това очакват. Едно консуматорско общество стигнало до предела на своята елементарност. Всичко е изкривено, размито. Ценностите липсват. Светлите човешки чувства и емоции са заменени с електронни. А както казва главният герой на романа културата е „простреляна в гърдите”. Апатията и безучастността са завзели човека.

 И дали лошият е бил наистина лош и дали полицията е хванала точния човек, това никой не знае, но и никой не го интересува щом има шоу. Обществото на този погубен свят е празно отвътре. Умът на човека е закърнял също като апендикса му, защото не го използва. Умът е твърде зает да участва в големия карнавал на сетивата. Карнавал, в който границите на морала се размиват и висшите човешки ценности са потъпкани. Хората са в безизходното положение на сляпо еднообразно спокойствие и наслада от безделието. Те живеят живот-безмислен и лесен и не могат да си представят друг. Живот без право на избор, без право на различие. Всички са еднакво безмозъчни, еднакво безчувствени и еднакво контролирани. И както казва главният герой:

„Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в конституцията, а всеки да бъде равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които трябва да се сравняват.”

Няма стремеж към развитие, към индивидуалност, има уеднаквяване. И когато някой е кривнал от правия път, се наблюдава от полицията, докато идва един ден когато полицията не успее да открие престъпника на дадено престъпление, тогава избира произволен съмнителен кривнал невинен човек да бъде част от шоуто и да заеме мястото на търсения лош в холивудския шарен филм, който хората очакват да видят на големите екрани у дома си. Тоест дори пазителите на реда и справедливостта не са нищо друго освен пазители на големия шарен карнавал, които дундуркат мозъците на хората, за да ги приспят отново ако има опастност да се пробудят. А това, че през това време тинейджърите се блъскат като луди с коли и агресията и насилието са превърнати в игра и постоянно някой умира по пътищата, това тях не ги засяга по никакъв начин.

Както полицията, така и пожарните са пазители на реда и с това на гробницата на ума. Длъжността на пожарникарите не е да гасят пожарите, а напротив-да ги запалват.  Пожарникарите се грижат книгите да не пробудят желанието за различен живот у хората като ги унищожават. Пазителите на реда изгарят книгите и с това потушават огъня на развитието още в зародиш. Пожарникарите са тези, които при повикване при сигнал за намерена книга пристигат на мястото и го опожаряват до основи, оставяйки само голите огненоупорни стени. Така книгите умират, „размахвайки криле като гълъби”  и малко по-малко от тях остава само пепел.

 Главният герой на историята е един пожарникар с добро сърце, който за кратко време напълно променя възгледите си. Неговата пълна метаморфоза се дължи на срещата му с интересна седемнайсетгодишна девойка, която му показва малките неща от живота, които никога не е забелязвал. Така пожарникарят започва да забелязва дори едно малко глухарче или няколко капки дъжд, те му напомнят, че е жив и все още има чувства и все още има мисъл. Започва да си задава въпроси като дали е щастлив, дали е влюбен. Но както казва героят:

„Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен.”

Вярно е, че мисленето води до болка и нещастие, но не е ли именно нещастието и двигател на прогреса и развитието. За да решиш, че ти е нужна промяна към по-добро, трябва да имаш способността да оцениш лошото. А и една от любимите ми мисли е на абат Фария от „Граф Монте Кристо” и тя твърди:

"Нещастието само открива тайните рудници на човешкия ум; необходим е натиск, за да избухне барутът."

Оттук следва, че в едно общество, отдало се на безделието и мързела, на ежедневното спокойствие и безгрижие няма как да протече развитие. След метаморфозата главният герой вече започва да се замисля над живота си, и веднага неизменно става нещастен, но и търсещ откривател и създател на бъдещето. Той започва да краде книгите, за да може да ги прочете. Тази част от книгата ме върна към „Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак и със страст си спомних как малката Лизел крадеше книги, жадна за подредените букви, точно както и нашия герои. Но нека не сменяме темата.

Главният герой се изправя срещу системата, след което следват поредица от трудности и приключения. Дали той ще успее сам да бъде стълба на разума, да поеме това тежко бреме на плещите си и да бъде различен противно на света около него. Дали ще успее да остави нещо след себе си и да спомогне за едно по-добро бъдеще или ще се предаде и ще бъде пометен от системата, това трябва да разберете сами, след като отделите една вечер от живота си и прочетете тази малка книжка. Уверявам ви, всяка минута си струва!

„451 градуса по Фаренхайт” е прекрасна книга, която е кратка, точна ясна и забиваща се право в сърцето. Това е книга, която всеки интелигентен човек трябва да прочете ако случайно е пропуснал. Книга, която те кара да се замислиш и над собствения си живот, както и върху обществото около теб и да се опиташ да вървиш напред с посока и желание за развитие. Защото това, което си успял да създадеш по време на жизнения си път остава след теб, достига до други хора и така би могъл да промениш мисленето им с частица или две, а заедно с тях и целия свят. И както казва главният герой:

 „Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.”

„Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.”

За сетивата и най-важното възприятие

Един ден реших да проведа малко психологическо изследване и да попитам различни хора около мен, познати и приятели един единствен въпрос, и така да направя едно малко проучване. Нали знаете как в приказките идва един джин, който изпълнява желания. Ами сега си представете, че иска нещо в замяна. Казва ви, че оттук нататък ще изпълнява всяко ваше желание, но в замяна иска нещо. И не просто нещо какво да е, а иска да вземе едно от най-големите ви богатсва. Той иска от вас едно от сетивата ви. Той не е много притенциозен и ще остави на вас да изберете от кое сетиво да се откажете.

Въпросът ми към всеки един участваш беше без кое сетиво мислиш, че би могъл да продължиш живота си почти нормално? Ако трябваше да се откажеш от едно, кое би било то?

Знам, че въпросът е малко извратен, малко краен. Но точно, защото всяко едно е истински важно ми беше интересно да разбера кое е най-важното и най-маловажното за различните хора. Това е като да сравняваш най-голямото си богатство- по-голямо от всяко друго. Често на въпроса какво е най-голямото ти богатство хората отговарят приятелите, любовта...но ако се замислят малко повече най-голямото богатство е това, че сме здрави и цели и, че можем да бъдем адекватни и да приемаме информация от околната среда и да я връщаме обратно и по този начин да изграждаме себе си точно чрез сетивата и по този начин  да вървим напред и да ни се случва всичко онова, което наричаме живот. Така най-голямото ни богатство биха могли да бъдат точно сетивата. А още по-голямо би могъл да бъде въздухът, който дишаме и все други такива неща, които не осъзнаваме колко важни са всъщност, защото постоянно ги имаме. Но тази статия не е за способността ни да оценяваме или да бъдем, тя е посветена на сетивата и на въпроса без кое сетиво би могъл да живееш, обоснован, както научно така и психологическиJ

Нека да минем първо през ума на хората или психологическата страна на въпроса

·                    За сетивата, които никой не избра(най-важните)

Никой не избра да се откаже от зрението си. Явно очите са един от най-важните органи за всеки от нас, защото ни дава най-пълна картина за околната среда. Затова зрението не се и помисля като възможен отговор на малкия ни казус. Кой би се отказал да вижда? По същия начин стои и въпроса с осезанието. За всеки човек досегът е наистина важен и дава прекалено много информация за света и прекалено много удоволствие, за да може човек да се откаже просто така. Слухът също бе споменат най-много веднъж. Представете си светът да е мълчалив и глух. Да е вечна тишина. Самата мисъл ме кара да се чувствам зле. Предполагам нещо такова е и с хората, които не биха могли да се откажат от слуха си.

·                    За сетива-втора класа(или по-малко важните)

В крайна сметка след трудния избор винаги хората твърдяха, че могат да се лишат или от обонянието или от вкуса си. Избор по-труден от всеки друг. Аз лично не бих могла да се лиша от обонянието си. То ми носи прекалено много, защото за мен ароматите са много силни и значещи. Но някои други хора не сметнаха обонянието за най-нужно. Казаха за какво ми е. Сякаш не знаят колко е неприятно, когато си болен и не усещаш вкуса на храната и не усещаш никакъв мирис. Разбира се, не съм казала, че ще е приятно да се лишиш от нещо толкова ценно. Тук е въпрос всеки какви жертви би могъл да направи. Жертва да не вкусваш или да не помирисваш в случая...

Имаше и доста хора избрали вкуса. За какво ми е сладко или солено, казваха те, като поне мога да чувам и виждам. И тук разбира се двете сетива вкус и мирис малко или много се сливат и това ме навежда на много и различни размисли.

Моят избор беше вкус. И бях твърдо убедена, че научно ще докажа защо мисля, че щетите биха били най-малки

Научната страна на въпроса

Оттам тръгна и моето малко изследване дали е възможно да нямаш вкус, примерно рецепторите ти в устата да не работят или да има проблем в сетивните полета в кората на главния мозък и съответно да не знаеш дали това, което ядеш е солено или сладко, но да знаеш, че е пържола или сладолед. Да нямаш вкус, но чрез обонянието и чрез други рецептори да си наясно какво ядеш и това да те прави пълноценен човек. Поне колкото би могъл да бъдеш без вкус...

Но за да обесня по-добре какво имам в предвид нека да направя кратко мозъчно въведение. Кората на главния мозък се дели на функционални зони, които биват три типа- сетивни, асоциативни и моторни.

Моторните зони са свързани с двигателните рефлекси и чрез тях се пращат команди от кората до съответния двигателен център в гръбначния мозък и съответно това води до движение на мускулатурата. С други думи кората на крайния мозък ръководи движенията на мускулите и съответно на цялото тяло в пространството. Като интересното тук е, че колкото по- сложно и прецизно е съкращението на дадените мускули, толкова по-голяма площ в кората заема неговата инервация. Така най-големите площи са свързани с инервацията на мускулите на ръката, на езика и на лицето.

Сетивните зони приемат аферентни нервни импулсни потоци, които идват от специфични рецепторни полета, преминават през специфични ядра в таламуса на междинния мозък и след това достигат до сетивната зона в кората на крайния мозък. Тези сетивни зони частично се припокриват, но въпреки това си имат установени места, които са проекция на съответните рецепторни полета или рецептори. Представете си кората на мозък като една карта с различни области. Не случайно бабите ни казват, че трябва да внимаваме да не се ударим в тила, защото можем да ослепеем. Всъщност там в тилната област се намира зрителната зона. Ако продължим да разглеждаме картата на мозъка ще видим, че слуховата зона е в слепоочната област и тн. Във всяка сетивна зона се получават нервни импулси произхождащи само от определен вид рецептори, създавайки първично усещане за организма в съответната сетивна зона. С други думи, когато вие усещате примерно вкус под формата на нервни импулси до мозъка стига информация за вкуса точно в определена вкусова сетивна зона от кората.

Около всяка сетивна зона в мозъка се разполага асоциативна зона. Там постъпва информация не само от специфичния рецептор, а от дразнене и на останалите рецептори. Тоест тук се събира информацията и от останалите сетива и се изгражда асоциация за нещата. Чрез тази зона ние не просто пием кафе, но осъзнаваме, че това е кафе.

Всъщност представете си, че пиете бира. Когато го правите от рецепторите по езика и в устата ви нервни импулси отиват до ядра в таламуса на междинния мозък, а след това до съответната сетивна зона в кората на крайния мозък. Вие регистрирате, че вкусът на бирата е горчив, сладникав (ако сте си купили плодова :) и тн. Но докато пиете студената бира освен рецепторите за вкус разботят и много други. Тези за температура откриват, че бирата е студена, механични в устата усещат нейната консистенция или наличието на пяна, обонятелните рецептори откриват аромата й, а очите виждат жълтеникавата пенеста течност и вече мозъкът знае- да, това е бира. Всички тези рецептори спомагат да се изгради асоциативната представа, усещането за нещо, както и личностните предпочитания. С други думи казано всички тези рецептори пращат импулси към асоциативната зона, където се изгражда цялостна картина на понятието бира. По-интересното е, че по този начин малко по-малко се изграждат и вкусовете на човек. Дали обича или не бира. Дали я обича повече с пържени картофи или с цаца, ако сте похапвали с бирата.  Дали обича кафе. Дали го обича със захар, с мляко или пък сметана, или чисто. Асоциативната зона изгражда представите ни.

При увреждане

Когато проследя увреждането примерно при вкуса ето докъде стигаме:

При увреждане на самите рецептори човек няма да получава, каквато и да е информация за вкуса на каквото и да било. Тогава сетивната зона в мозъка няма да получава нервни импулси. При увреждане на междинния мозък човек би могъл да изпадне в кома или да е жив, но да има много усложнено състояние.

Затова и моето изследване се пренесе напълно върху сетивните зони. Защото ако съм си измислила един герой и той трябва да живее без едно сетиво, но да живее нормално, то явно това би могло да бъде начина.

Така разбрах, че при разрушаване на сетивната зона на вкуса в кората разбира се както се досещате се загубва съответната сетивност-губиш усещането за вкус. Пиеш бира, но нямаш идея каква е на вкус. А при разрушаване на асоциативната зона се губи възможността за финна регулация на усещането, загубва се способността за оценка и изграждане на мнение дали това наистина е бира, а не лимонада примерно, както и най-важното дали бирата ти харесва.

Въпросът, който остана в главата ми е следния:

Ако един човек е имал и асоциативна и сетивна достатъчно изградена зона, но в един момент сетивната му зона се наруши. Нека бъде точно сетивната зона на вкуса. Той загубва вкуса си, но асоциативната зона остава там. Какво се случва тогава? Тогава човек пие бира, която дори не знае каква е на вкус, но всички останали сетива, както и останалата асоциативна преценка му казват ето това е бира. И все пак представете си да пиете кафе, да знаете, че е кафе, но да не можете да усетите дали е любимия ви вкус на кафе със сметана. Въпреки, че обонянието ще остане, а ароматът на кафе е неимоверно много силен.

Това е и моят скромен отговор на този малък казус. Да, може би човек не би ставал за дегустатор и не би продължил да изгражда нови вкусове, но ако е имал веднъж сетивна и асоциативна зона си мисля, че при загубата на сетивната, асоциативната може да му свърши доста добра работа. Би могла да компенсира така да се каже. Както и много силно да го дразни, че никога повече няма да усети вкуса на сладоледа, но...все пак е някакъв начин.

Въпросът е защо да избираме? Не можем ли да бъдем с всички свои сетива винаги и да не се изкушаваме на предложението на джина да ни изпълнява всякакви желания...Добре нека не избираме, но има хора, които нямат избор...

Всъщност днешната наука започва да прави все по-големи крачки към това хора с проблеми и нарушения в сетивата да могат да върнат своята сетивност.

Напоследък все повече чета за невропластиката и се надявам скоро да успея да напиша статия и за това. За да ви дам един любопитен поглед ще ви покажа историята на малкия Грейсън, който се е родил глух, тъй като не е имал изграден кохлеарен нерв и съответно не е могъл да чува. Лекарите са му сложили кохлеарен имплант, това е електронно устройство, което стимулира слуховия нерв с електрически импулси. Но за да разберете повече отделете само три минути, впрегнете любопитството си и всяко ваше сетиво и гледайте това:

За Ratio, съзнанието и хората, които вярват, че са мъртви...

   Преди време имах удоволствието да присъствам на едно събитие, което се надявам все по-често да се състои в България. Става дума за Ratio. Събитие, чиято цел е да промотира и популяризира науката, да даде на любопитните един научен поглед над света, да вдъхнови пламъка на познанието. Ratio  е една от най-прекрасните инициативи, които наистина могат да дадат много на човек. Винаги е хубаво, когато хората са любопитни, това ги кара да търсят и да знаят и по-важното да търсят смисъла в науката, а не в мистиката. Събитие като това  вдъхновява хората да научат повече, а с това ги тласка към развитие. Няма по-хубаво нещо от човек с буден ум и течаща мисъл. Още не съм чула кога ще бъде следващото такова събитие, но веднага ще споделя, обещавам. Та когато бях на Ratio имах удоволствието да присъствам на лекцията на една симпатична ексцентрична дама от  University of the West of England, а именно Susan Blackmore. Нейната тема включваше някои интересни въпроси на психологията като например какво означава човек да бъде съзнателен. Имаше и биологична част, в която обеснява как стандартни мозъчни процеси се превръщат в лични изживявания и други неща. Жената беше свикнала с публика и успяваше да я завладее. Представянето й беше съдържателно, но и забавно. Освен това бе и провокативно. Лекторката попита дали камъкът е съзнателен? Дали насекомите са съзнателни? Дали висшите животни са съзнателни? И най-накрая съзнателно ли е едно врещящо бебе? Какъв би бил вашия отговор? А какво въобще значи да бъдеш съзнателен? Това е много по-трудно да се каже, отколкото може би си представяте. Сигурна съм, че всеки човек си е задавал подобни въпроси и много хора имат готови отговори, всякакви отговори. В част от лекцията на професор Blackmore  съзнанието беше обяснено като „aground illusion” на мозъка. Илюзия като нещо, което те измамва, нещо което съществува не по начина, по който го виждаш. Един вид можем да възприемем, че това човек да бъде съзнателен е нещо като илюзия, която мозъкът създава- усещането на човек за самия себе си. Susan Blackmore беше посочила и една философска интересна мисъл, свързана със съзнателното на Dave Thomas, а именно, че съзнанието е свързано с въпроса „how physical processes in the brain give rise to subjective experience”

   Мислех известно време над това. За съзнанието може да се дадат много определения и да се разгледа в много различни аспекти. Моята гледна точка тук ще бъде само малка частица от необятността на този въпрос. Затова нека кажем, че съзнанието е това, което те кара да се чувстваш себе си. Както лекторката попита: „Как се чувства един прилеп?” След което изкара доброволец и го помоли да бъде прилеп. Но кой би могъл да знае как се чувства прилеп, какво е да бъде прилеп или дали прилепът има съзнание. И отново стигаме до там какво е съзнание? Ако разгледаме съзнанието като някакъв сбор от усещания, които карат човек да се чувства като себе си на базата на миналия си опит, на базата на това което собствените му рецептори му предават от външния свят и всичко това пречупено и пресъздадено през собствения му мозък. Ако кажем, че съзнателен е човек, когато е самоосъзнат, има усещане за себе си като човек, като част от обществото, като личност със своите мисли и мечти, и копнежи. Ако разгледаме всяка наша мотивация, воля, мечта, надежда, копнеж и желание като плод на съзнанието. Ако това да имаме съзнание означава да притежаваме сетива, които да ни помагат да придобием опит и след това да го обогатяваме, развивайки се в дадена посока. Ако кажем, че всичко това е съзнателно. Всяко нещо, което ни се случва, всеки човек, който познаваме всичко ни изгражда-гради нашето съзнателно Аз. Ние сме някого. Всичко е съзнателно. Тогава съществуват ли несъзнателни хора? Сигурно да, ще кажете, има толкова болестни състояния, в които мозъчните функции са увредени, хората не осъзнават себе си. Илюзията се губи.

Докато мислех какво ли се случва ако човек изведнъж стане несъзнателен, ако мозъкът му спре да поддържа тази илюзия за собственото Аз. Докато мислех дали така няма да умре отвътре, да не бъде той, да не бъде нищо, мой близък човек ме вдъхнови и ме запозна с т.н. Cotard Syndrome или Walking corpse syndrome. Това е рядко неврофизиологично заболяване, при което човек започва да има лъжливото усещане, че е мъртъв, или че част от него-дадени негови органи липсват или не функционират. Това неизбежно води до хронична тежка депресия, както и до липса на желание и стимул за живот. За първи път този синдром е открит от френския учен Cotard в Париж  през 1880 година. Cotard описва своя пациентка, която отказвала да повярва, че някои от частите на тялото й въобще съществуват, но по-големият проблем бил, че тя не усещала никакво чувство за глад и съответно смятала, че няма нужда да яде.По-късно мозъкът й съвсем се побъркал и тя започнала да има усещането, че над нея тегне проклятие и тя никога няма да умре, защото части от нея вече са мъртви. Хора с този синдром често започват да вярват, че са безсмъртни, защото са неосъзнати за себе си в пространството и най-вече във времето. Не знаят къде се намират и мозъкът не свързва всяка тяхна част. След няколко години пациентката на Cotard  починала от глад, тъй като не се хранела въобще. Чувството за съзнание в мозъка и липсата на усещане на някои части тотално объркало здравия й разум.

Дали това е чувството да бъдеш несъзнателен?

Интересна е и историята на Graham, мъж, също притежаващ синдрома на Cotard.Graham разказва как един ден се събужда и разбира, че всъщност е мъртъв. Той вярва, че в опит да се самоубие с електрически уред във ваната, всъщност е успял да убие само мозъка си. Мъжът казал на докторите, че мозъкът му е мъртъв или всъщност въобще липсва.

"It's really hard to explain," –казва Graham.-"I just felt like my brain didn't exist any more. I kept on telling the doctors that the tablets weren't going to do me any good because I didn't have a brain. I'd fried it in the bath."

  Интересното на този синдром е, че могат да се загубят и усещанията от някои рецептори, като например усещането за вкус, мирис.

„I lost my sense of smell and taste. I didn't need to eat, or speak, or do anything. I ended up spending time in the graveyard because that was the closest I could get to death."

 Човек не само става неосъзнат, но и загубва всякакъв смисъл и мотивация за живот. Общественото животно в него не намира причина да бъде част от обществото. Мозъкът му не усеща удоволствие и интерес от нищо, което прави, не възприема никакво отражение на света и пречупване през логиката и разума на човека. Малко по-малко човек започва да не разбира защо трябва да яде, спира да се грижи за себе си и се стига до момент, в който умът е съвсем празен и чист. Момент, в който мозъкът въобще не може да свърже мислите и да ги подреди. Момент, в който човек не е съзнателен...

 "I didn't want to face people. There was no point.I didn't feel pleasure in anything. I used to idolise my car, but I didn't go near it. All the things I was interested in went away.There was no point in eating because I was dead. It was a waste of time speaking as I never had anything to say. I didn't even really have any thoughts. Everything was meaningless."

Неврологът Adam Zemen,  който се занимава със случая твърди, че състоянието на пациента му е много интересно, защото мисловно Graham е някъде между живота и смъртта и изграждането на опит в пациента е невъзможно, той няма как да се развива повече, защото той няма стимул и няма как да върви напред, защото няма чувства и усещания и няма съзнание за себе си и съзнание, че има смисъл.Оказва се, че за да се развива разумът са нужни емоциите..

Научната страна на въпроса...

Невролозите провели някои експерименти с Graham чрез позитронно емисионна томография на мозъка, за да могат да прегледат мозъчния му метаболизъм. Това, което открили било много интересно- метаболитната активност на големи части от фронталната и париеталната част на мозъка била страшно ниска, толкова ниска, че напомняла на някого, който е във вегетативно състояние. Както казал лекаря, неговата мозъчна активност отразявала функцията при спящ или човек под анестезия. Лекарите признават, че да наблюдават подобна мозъчна функция при буден човек е нещо уникално за практиката им. Те казват, че засегнатите райони от мозъка са част от сложната активна система, която прави човека от жизнен в съзнателен. Тази система е отговорна за способността на човек да се връща назад в миналото, да мисли за бъдещето, за себе си , да създава у себе си чувстото за себе си, чувството, че той е отговорен за действията си и те имат своя смисъл.Graham признава, че няма никакви мисли и идеи за бъдещето, защото не чувства смисъл да има бъдеще. Смята се, че отчасти синдромът представлява състояние, при което връзките между някои центрове в мозъка са нарушени и то именно частите на мозъка, които свързват емоцията и разпознаването на нещата. (това са амигдалата и други лимбични структури). Резултатът от липсата на правилни връзки е губене на чувство за реалност.

 Най-голямият кошмар за човек в случая е усещането, че е мъртъв и едновременно, че не може да умре. Тъй като другите му усещания не съществуват и е останало само и единствено това, човек започва да има желание за самоубийство. Интересно е също, че има някои допълнителни не съвсем ясни последствия от болестта, които твърде вероятно се дължат на хормонален дисбаланс като например опадване на космите на краката. Самия Graham  се описва като проскубана кокошка след като най-накрая успяват да го излекуват. След лечението той отново изпитва жажда за живот и удовоствие от него.

Друг пример за този синдром е случая с 14 годишен пациент с епилепсия. Детето било много депресирано и тъжно, нямало желание за игра, нито за общуване с хора, но най-вече било емоционално неуравновесено и функциите му били забавени. Често имало големи периоди от време, в които детето казвало, че всеки е мъртъв, включително и дърветата. То описвало себе си като мъртво тяло, което се носи наоколо. Понякога говорело как светът ще свърши след броени минути и проявявало всякакъв вид страх и безпокойство, нормални симптоми за болестта. Момчето не показвало мозъчна реакция на удоволствие при изследване с приятни стимули, нито пък интерес в някакви какви да е действия или област.

Има и много други примери, кой от кой по-безумни. Примерно жена, която решава, че е мъртва и кара близките си да й устроят погребение като има претенции за ковчега си и дори се муси, че цветът й не е достатъчно добър за умрял човек. Друга жена която казва,че мирише на разложено моли близките си да я заведат в моргата; мъж, който си мисли, че е отишъл в ада, и хора, които се мислят за безсмъртни, защото вярват, че вече са умрели, други, които се чудят защо са мъртви, а още никой не ги е кремирал. За още малко шантави забавни и тъжни истории вижте тук.

 Ако имате интерес към лекцията на Сюзън Блякмор може да я гледате тук, макар да не е от България. А по-голямата част от материала и цялата история на Graham може да проследите тук.