Ловецът на хвърчила

вторник, 20 август 2013 г.

| | |

За теб и хиляда пъти

„Ловецът на хвърчила” на Халед Хосейни не е книга за всеки. Осъзнах това чак след като чух от някои хора колко „брутална” е тя. Не знам дали е брутална. Да, сигурно е. Но в днешния свят сетивата ни са притъпени, умът открива бруталност по телевизията и във филмите, в интернет и дори понякога по билбордовете по улиците. Затваряме си очите за нея, защото така ни изнася, но искам да запитам какво означава „книгата е брутална”, когато е истинска.


Затова трудно ми е да я препоръчам на всеки читател, искаше ми се да мога, но някак знам, че не всеки ще има силата да я прочете. Книгата не е лека и е наистина смислена. А в днешно време много хора търсят леки книги, които могат да четат докато се препичат на плажа(все пак лято е), но не и нещо истинско и запомнящо се, което оставя човек без дъх дни наред. Повечето хора искат да открият всичко друго, но не и реалния живот, който и без това им се вижда тежък. Някак нямат сила да се срещнат с горчилката на истината не само в ежедневието си, но и в книгите. Изморени са. Винаги са изморени. А ако дадат шанс на този талантлив сладкодумен писател да ги води за ръка през тежките изпълнени с напрежение страници ще открият неизменно една многопластовост и бих твърдяла дори гениалност.


Книгата е помитаща. Не намирам по-добро определение. Наистина отдавна не бях чела нещо, което да ме впечатли, разчувства, замисли, вдъхнови, натъжи. Книга, която да ме изпълни отвътре и едновременно да прероди мислите ми. Книгата е прелестна!

Но всеки посегнал към нея трябва да знае с какво се захваща. Просто трябва психически да си подготвен за това приключение из Афганистан по време на войната, което става фон за живота на героите.Трябва да призная, че когато първо посегнах към романа мислех, че е исторически разказ за живота в Афганистан. След това разбрах, че книгата въобще не се разказва за Афганистан, нито пък за Америка, където действието се развива малко по-късно. Книгата е за живота. За всичко онова ценно, което ни изгражда и ни прави това, което сме..

Разказва се за две момчета- богатия Амир и неговия покорен слуга Хасан, за тяхното приятелство и тяхната различна съдба. Понякога сладка, но по-често лютива. Приключенията им са обвързани с много трудности, които дават на книгата истински живот. Тя не спестява нищо на читателя и го изпъва като струна с напрежение и страст по живота.
Това е едно приключение:
За детството, което оформя личността ни, за важните хора около нас които ни градят и ни помагат или изменят дори с няколко думи или жестове. За всичко онова, което ни се случва, за всеки миг, който изгражда по още една частица от личността ни и ни прави това, което сме днес.
За миналото, което винаги рано или късно ни настига, което трябва да гледаме в очите и да бъдем прями и разголени за него, за да живеем по-спокойно бъдещето си. Дори героят на книгата започва своя разказ с:

„Беше много отдавна, но сега знам от опит колко погрешно е твърдението, че можем да погребем миналото. Защото заровим ли го, то винаги успява да изпълзи навън.”



Книгата поставя важни общочовешки въпроси като  кога човек е добър и кога един избор е правилен. Дали да си добър човек означава да не убиваш, крадеш и да не лъжеш или означава много повече. И както споделя главният герой всичко е кражба:

„Няма по-жалка постъпка от кражбата...Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност.”



Но въпросът е лош човек ли си ако си откраднал?

Лош човек ли си ако направиш грешка и постъпиш неправилно?

„Може и да не е честно, но понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека.”

Дали е „по-добре да страдаш от истината, отколкото да се утешаваш с лъжи” или е по-добре да таиш всичко в душата си, да се надяваш, че миналото ще те забрави, така както и ти се опитваш да погребеш самото него без да си даваш сметка за вината. Съвестта и вината, които  винаги бдят като хронична болест в душата на човек.

И  къде човек намира истинското изкупление?

Къде намира себе си?

И има ли начин „отново да бъдем добри”?




0 коментара:

Публикуване на коментар

Възникна грешка в тази притурка

Цитати от минали месеци :)

"Художникът може да гледа хубаво момиче и да види старицата, в която ще се превърне след време. По-талантливият художник гледа старицата и вижда колко хубава е била в младостта си. Великият худпожник вижда старата жена, изобразява я каквато е, но кара другите да виждат и хубавото момиче...още нещо-внушава на всеки малко почувствителен от глава лук, че момичето е още живо, затворено в това съсипано тяло. Пинуждава те да преживееш тихата, безкрайна трагедия, състояща се в това , че нито едно момиче не е прехвърляло осемнадесет години в съзнанието си,...каквото и да и причини безмилостното време. "

"Странник в страннастрана"

РобъртХайнлайн

„Големият брат не ни гледа. Той пее и танцува. Вади бели зайци от цилиндри. Големият брат се старае да привлече вниманието ти във всеки момент, докато си буден. За да не можеш да се съсреодоточиш. За да бъдат сетивата ти винаги притъпени. Той се стреми да убие въображението ти. Докато закърнее като апендикса ти. Стреми се да отвлича вниманието ти. Това постоянно разсейване е по-лошо от непрекъснатото наблюдение. Когато сетивата ти са притъпени, никой не сеинтересува какво можеш да си мислиш. Когато въображението на всички е атрофирало, никой не може да бъде заплаха..."

"Приспивна песен"

Чък Паланюк

„Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелство. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти.”

„451˚ по Фаренхайт”

Рей Бредбъри