Боен клуб

„Първо правило на бойния клуб- за бойния клуб, не се говори!

Второ правило на бойния клуб- за бойния клуб, не се говори!

Трето правило: Боят става по двойки. Само двама могат да се бият по едно и също време.

Без ризи и обувки.

Боят продължава, колкото е необходимо!”

Това са правилата на бойния клуб. Никой не трябва да споменава за бойния клуб, но всички знаят за него. Той непрестанно се множи, уголемява се като огромен разширяващ се балон. Така и усещането в книгата постоянно се надува надува, напрежението расте и се напластява и накрая тънка игличка се допира до него и... ПУК! Избухва! 

Това е боен клуб. Клуб, в който мъже се пребиват до смърт, но се чувстват повече мъже от всеки друг път в мизерния си живот.  В ежедневието си те са безлични и безучастни като безплътни сенки, в клуба- те оживяват. Клубът за тях е шанс за изява, шанс за повдигане на прекършеното им самочувствие и накърнено достойнство, шанс да почувстват сила и власт. Бойният клуб е мястото, където всеки мъж проявява себе си и своя хищнически инстинкт с първичността на диво животно. Не е от значение какъв е човек в реалния живот, в бойния клуб всеки е жив и е себе си. И няма значение какво има човек, защото вещите на човек го притежават, те са част от него, а той част от тях. Човекът в днешното общество зависи прекалено много и прекалено често от всичко около него. А всъщност за да бъдеш истински човек не е нужно да имаш скъпа кола, голяма банкова сметка или перфектна работа. Ако все пак ги имаш и живееш осланяйки се на тях, то те те притежават и ти си заключен някъде между десния педал на колата и петата цифра от банковата си сметка, някъде между силата на парите и усещането за висота и лукс. Ти си апартамента си, ти си колата си, ти си работата, която вършиш, вие сте взаимно свързани. И когато просто нямаш всички тези предмети, когато никой не те свързва с тях, когато пропаднеш толкова много, че достигнеш самото дъно, когато загубиш всичко, с което свързваш своето АЗ и някъде по пътя загубиш дори и АЗа, чак тогава си готов да градиш наново и да направиш нещо стойностно от себе си. Чак когато се отървеш от предметите си и те не ти влияят, когато няма нито един човек, който да ти внушава или да ти напомня какъв си или какъв си мислиш, че си, или когато няма нито една институция, която да ограничава възможностите ти, чак тогава си готов да поемеш дълбоко въздух, да спреш за миг, да помислиш, да се огледаш, да помечтаеш, да изпълниш мечтите и желанията си,  каквито и да са те. Чак, когато никой и нищо не те притежава си готов да намериш себе си, своето истинско и пълно АЗ.

И в един момент някъде между юмрука в корема и кръвта, която потича по устните, някъде между лъжата и тежката истина, някъде между живота и смъртта, тогава човек изведнъж проглежда. Той отваря широко очи и започва да оценява какво притежава. Ако човек знае, че умира започва да следи минутите и секундите,  но по-важното- започва да ги цени. Забравя наложените му от обществото привички, спира да бъде лицемерен, а става искрен и както се казва в романа:

„Ако те виждаха може би за последен път, те наистина те виждаха. Всичко останало за баланса на чековите им книжки, песните по радиото и лошата прическа изхвърчаще през прозореца. Получаваш цялото им внимание. Хората слушаха, вместо само да чакат да им дойде редът да говорят. А когато говореха, не ти разправяха истории. Когато двама разговаряха, изграждаха нещо, а след това всеки бе по-различен отпреди.”

Когато човек умира всички се държат с него сякаш е по-специален, а в действителност всеки от нас е специален и всеки от нас умира във всеки един миг. Постоянно малка част си отива....малка част от теб, от мен, от всеки от нас. Затова трябва да общуваме като за последно, така че всеки да дава по нещо на другия и така да променяме своя събеседник, а той нас и всеки да бъде по-различен отпреди. Трябва да изслушваме другите, а не общуването да се е превърнало в пошла поза за малко внимание. Трябва да знаем, че всяко нещо, което вършим е стъпка към смъртта, затова трябва да е неистово приятно, за да оправдае същината си.

Стилът на Паланюк е запомнящ се-точен, рязък, грозен и дори извратен, той успява талантливо да гъделичка мисълта ти. Авторът представя всяко нещо, така че читателят да го разбере и дори да го оправдае. По този начин кара и теб да се замислиш за собствения си живот. Да се замислиш дали наистина слушаш другите, дали се опитваш да вникнеш в това, което казват и да ги разбереш напълно. Да се замислиш кой си и кой щеше да бъдеш ако нямаш нищо от това което притежаваш, ако не изпълняваш очакванията на никого, ако живееш в напълно нов свят, в който тепърва трябва да градиш всяка частица от себе си.