На западния фронт нищо ново

Ремарк буди у мен възхищение.

 Изисква се много майсторство и отдаване, за да напишеш книга, посветена на една толкова сериозна и тягостна тема като войната и да я направиш толкова лесночетима и разбираема. Толкова близка до човека, че с нея да въздействаш на всеки един читател и той да почувства силата и натиска на войната. Да накараш малки тръпки като мравчици да лазят по гърба му, а след това да се превърнат в дебелички скарабеи и да започнат да причиняват болки при всеки натиск върху кожата и всяко докосване до душата му.  

Чета и си мисля какви са ценностите на нашето общество тук и на другото общество в книгата- това на войната. Там няма време за лицемерие и увъртане, там всеки е искрен и всеки е истински, защото няма къде да се скрие. Нашите ежедневни терзания изглеждат прозрачни в сравнение с това, пред което са изправени героите в книгата. Нашите ежедневни грижи и тегоби звучат пошло, разглезено, повърхностно. Когато човек е притиснат натясно, когато човек е изправен лице в лице със смъртта всяка негова маска пада и той показва истинската си същност. Там цинизмът се е превърнал в част от ежедневието, насадил се е у всеки и се е превърнал в част от живота. Там никой не обвинява другия, че ще вземе обувките на умрелия си другар, защото знае, че и той би го направил ако може. Там единственото, което всеки един има е другаря до себе си. Другар прям, колкото смъртта. Защото всички са стъпили на пръсти на ръба на остра скала под огромна пропаст-там където безнадеждността, безмислието и страховете им се сливат и те малко по малко умират в очакването на смъртта. И няма верен път...няма вярно решение. Може и най-малката грешка да те довърши или да те спаси. Да те спаси от какво? От внезапна смърт? И да те остави да умираш бавно в сънищата си, в лапите на живота?

„И нощем, събудени от някой сън, когато ни обладава и завладява магията на прииждащите видения, с ужас долавяме колко крехка е опората и границата, която ни дели от тъмнината — ние сме малки пламъчета, едва заслонени от вихъра на разрухата и безсмислието, в който мъждеем и понякога почти угасваме. Тогава глухият тътен на битката се затваря като обръч около нас, ние се свиваме в себе си и с широко отворени очи се взираме в нощта. Утеха ни е само дишането на спящите другари и така дочакваме утрото.”

Малки пламъчета, мъжделеещи едва едва в тъмнината на суровата война, пламъчета създадени, за да живеят, но съдбата им ги е проклела и довела в ужасяващия свят на войната, която всеки ден убива част от тях-ловко и мъчително. Героите в книгата са така наречената „младеж” - млади момчета едва вкусващи от първите глътки на живота и вече знаещи много повече за смъртта, отколкото за самия живот. Млади старци с обгорели души. Стари отдавна угаснали фасове, които са опознали пътя на смъртта и всеки ден минават по него.  

"Аз съм млад, само на двадесет години, но от живота не познавам нищо друго освен смърт, страх и това най-нелепо безсмислие и преизподнята на страданието. Виждам, че народи биват хвърлени един срещу друг и се избиват безсмислено, несвястно, нелепо, покорно, невинно... Години наред наше занимание беше да убиваме - това бе първата ни професия в живота. Това, което знаем за живота, се свежда до смъртта" 

Да, тяхната професия е да убиват, тяхната професия е да бъдат подвластни на смъртта. Те са едни верни роботи на фронта, създаващи това, от което се страхуват и бягат. Едни безмислени марионетки -атакуващи, защото инак другият ще атакува пръв. Те са диви животни мятащи се в капана на войната и търсейки начин да спасят кожите си. Единственият начин е като убиват. Но не осъзнават, че убивайки, те вече са мъртви. Душите им са прогнили от безнадеждност и страх. Те са като оголени нерви, третирани с тежката упойка на безразличието и апатията. Смъртта е отнела спокойствието им, съня им, усещанята им,  желанията им, мечтите им и продължава да отнема всеки дъх, изтръгнал се от гърдите им. Те са ходещи мъртъвци. И как наистина да могат да се нарекат млади?...

„Ние не сме вече никаква младеж. Не искаме вече да завоюваме света. Ние сме бегълци. Бягаме от себе си, от собствения си живот. Бяхме осемнадесетгодишни и започнахме да обичаме света и живота: накараха ни да стреляме по тях. Първата избухнала граната попадна в нашите сърца. Ние сме откъснати от всякаква дейност, от всякакво стремление, от всякакъв напредък. Вече не вярваме в тях, вярваме само във войната”

В свят в който валят гранати и убийството е спасение, в свят в който животът е в ръцете на случайността, а страхът от утрешния ден е завладял съзнанията, ужасът е протегнал пръсти и е сграбчил всеки един човек за гърлото, ужасът оживява от книгата и сграбчва дори и нейния читател. Ужасът, който кара тялото да се разтрепери и да заиграе по ръба на скалата в криви извратени танци на последната останала капчица вяра. В този свят единственият начин да издържиш е да не се замисляш, ама никак, защото "...ужасът е поносим, докато се свиваш и не го гледаш в очите- почнеш ли да размишляваш върху него, убива."

 Невероятна книга, която с много прямота и реализъм бързо става осезаема до болка и грабва сърцето на читателя, стиска го в шепата си и го отпуска всеки път, когато трябва да изтласка кръв, но само за това, само за миг, след което го стисва отново.